Дончо Цончев
Катедралата
Иван беше на четиресет и осем, с червена и гъста коса — някогашен шампион на четиристотин метра с препятствия.
Мария беше на двайсет, фотомодел на списание „Лада“, в надеждите си — бъдеща кинозвезда.
Той — художник, направил пари и известност от киното.
Тя — бюст, талия и крака, каквито природата-скъперник в обикновените случаи рядко събира на едно място.
Двамата пътуваха за Виена, обядваха един до друг в самолета, а времето и облачният пейзаж зад кръглото прозорче (майсторски фон на профила и косите й) бяха разкошни.
— Това е светът, такъв е животът — усмихна се Иван и си наля бира.
Мария го погледна с нежност и също така се усмихна. В девет от десет случая тя не успяваше да разбере кога той се шегува и кога е сериозен, но това с нищо не пречеше да им бъде добре заедно.
И двамата поотделно бяха установили, че им е добре, когато са заедно, те бяха си го казвали. Това се случи още при първата им среща, тогава той бе се учудил от нейната хубост, а тя поласкана от неговото внимание. Всъщност ето как и защо покрай обичайните, ежевечерни приказки на обичайна ежевечерна маса в клуба на артистите се беше родило едно приятелство, пред което никой не би употребил прилагателни като „аморално“, „ненормално“ и прочие. Работите се усложниха по-късно, при втората им среща (също тъй съвършено случайна) в Пловдив на панаира. Иван там отговаряше за дизайна на палатата, Мария беше изпратена за рекламни снимки от списанието. Вечерта се почерпиха яко и на разсъмване се прибраха в луксозния му хотелски апартамент. Не се искаше кой знае какво, за да се стигне дотук: от Иван малко весело лекомислие и той си го позволи съвършено съзнателно, от Мария малко амбициозност, а тя си я носеше по природа. Беше чудесна нощ, както се казва за такива случаи, въпреки че зад прозореца отвън просветляваше и хората потегляха в хилядите делови посоки пред себе си.
— Като в сън, като на кино — бе казала след това тя на кафето.
— Изключително точно — бе казал той. — Твоята същност още е сън, а моята е вече кино.
Паметната седмица в Пловдив се изниза (макар и усетно), после те се намериха в София и силно се изненадаха от изненадата, с която установиха, че най-старата и най-популярната треска на белия свят ги е затресла без оглед на възраст и положение.
— Аз съм влюбена в тебе като глупачка — каза Мария.
— Аз пък в тебе като ученик — каза Иван.
Наистина така беше, треската ги уединяваше в някое кафене, пращаше ги на кино н в най-прекия смисъл, а късно вечер ги държеше да зъзнат в градинката, недалеч от нейното жилище. Вътре в това жилище бяха, разбира се, майка й, баща й и брат й, а в неговото — жена му и синът му. Нямаше го киносънния хотелски апартамент вече. Нямаше едно какво да е стайче тука. Но треската не се интересуваше от реални подробности, не намаляваше от тези липси на удобства — тъкмо така се изобрети в ума на художника тази идея да вземе момичето със себе си, когато му казаха, че го командироват за една седмица до Виена. Не беше проблем да й купи билета за отиване и връщане, нито пък да разделят двамата скромната валутна сумичка, с която той разполагаше. Не искаха луксозен хотел, едно легло напълно им стигаше. Не мечтаеха да закупят примамливата Европа и после да смаят с това предварително недоволните си роднини. Щяха да ходят по улиците ръка за ръка, да дъвчат сандвичи сладко и да се чукат с големи халби бира — ухилени до ушите.
Наистина със слизането от самолета те радостно се устремиха към всичко това, то също така радостно им се предложи — още в ранния следобед намериха непретенциозна, много чиста стаичка в малък хотел, та буквално се хвърлиха към леглото.
За съжаление в четири часа следобед беше срещата на художника с аташето и трябваше да побързат. Иван така се изрази, когато стана от леглото, натъртвайки думите „за съжаление“.
— Не ме интересуват никакви аташета и не искам да мръдна оттук — безцеремонно каза Мария и още по-безцеремонно изрита завивката от себе си. — Твоето аташе ли предпочиташ ти или мене?
Иван се усмихна слабо, зазяпай в неописуемата младост на момичето, и постоя така в средата на стаята. После си пое дълбоко дъх, усмихна се още веднъж и влезе в банята.
Аташето се оказа един дебеланко, натъпкан до дъно с диалектизми от Радомирската Паликария. На всичкото отгоре не млъкваше изобщо, нито пък се стараеше да укроти енергичните жестове и гримаси, които трябваше да дооцветят изобилното слово. Покани ги на кафе и ги представи на консула. Осигури им кола с шофьор от Казичене, въобще отрупа ги с внимание и през цялото това време най-малко десет пъти съблече Мария с очи. Казваше се Гълъбов, макар ирисите му да бяха жълти като на керкенез.
Заведе ги на Пратера и наистина артистично произнесе: „Ех Пратер, Пратер!“… Беше много доволен от това и го повтори няколко пъти — тъкмо тъй развали изцяло ефекта от първото изпълнение. Още по- доволен беше другарят Гълъбов, когато Мария поиска да се качи в едно огромно, тръскащо се и въртящо се сито, после и на шеметната ужасна железничка — Иван през това време предпочете да изпие някоя и друга бирица пред кебапчийницата на някакъв сърбин.
Мария се върна по-радостна и по-зачервена, отколкото беше преди малко в леглото. Другарят Гълъбов бършеше редките си пера над ушите и се тюхкаше енергично, че на своята възраст се е повел подир тази луда глава. Лудата глава беше Мария и той повтаряше това с мед на устата, а възрастта му възлизаше на трийсет и една, две. Това беше цял час по-късно, Имен и съдържателят на кебапчийницата вече псуваха братски на тема Балканите и Големият Свят. На раздяла художникът подари на кебапчията едно красиво джоб-но ножче, произведено в Габрово, от фирмата „Петко Денев“, а онзи на свой ред почерпи всичките по една бира.
Следващото в програмата бе катедралата „Свети Стефан“.
По предложение на Гълъбов Мария седна до шофьора да вижда всичко по пътя по-добре. Той зад гърба й обясняваше непрекъснато. От колата чуждият град изглеждаше на художника мек, крайно естествен за възприемане и възможен — не по-малко от едно Павликени. Не беше така работата, когато слязоха на площадчето пред катедралата и застанаха на краката си. „Тази прочута готика“ — както се изрази другарят Гълъбов, респектираше още отвън. Иван каза какво си е мислил и какво му се струва сега, тука, в същия миг получи от аташето като от заредена картечница:
— Така е, точно така е, ето защо онзи гений е казал, че всичко е относително.
Влязоха вътре. Беше ужасно високо и Иван се попита дали не са се стремили — строителите и инвеститорите — човек да се почувствува малък и дребен, когато е тук. Дълго мисли, зазяпан в огромните дялани блокове, които — един върху друг, съвършено из-пасвани — образуваха колоните до върха.
Той не се чувствуваше дребен. Никога не беше се чувствувал дребен, когато е имало пред очите му друго. Тези каменни колони сега. Или пистата на времето, където изхвърли най-силните пориви на своята собствена (тогава също неописуема) младост. Или онзи гений, който изрекъл, че всичко е относително.
Синът на зидаря не се чувствуваше и сега различен от хората, които бяха дялали тези каменни блокове и тъй ги бяха нареждали един върху друг, че нагоре те бяха станали за окото нематериални — предали на въздуха в респектиращия всеобхватен навътре купол своята сивкава в светлина мрак материалност.
Бившият бегач на средни разстояния с препятствия не се чувствуваше жалък пред дългата червена писта на живота, която трябва да се обикаля непрекъснато и задъхано до края, нито пред неизбежните бариери, които изникват тъкмо когато най-много си се засилил.
Художникът, който работеше и живееше нормално добре от киното, но всъщност не стана истински художник, какъвто някога мечтаеше да стане, не се чувствуваше малък пред Айнщайн, защото просто не вярваше, че всичко е относително.
Кое е относително? Че той сега е тук ли — в катедралата „Свети Стефан“? Или че преди да влезе, изпуши отвън една цигара?
В какъв смисъл е относително това, че той например има един син на шестнайсет години (трябва да му купи самобръсначка оттука) или че преди осемнайсет години в една такава катедрала, някъде из Унгария, по времето на сватба вътре, неговата състудентка Виолета му бе стиснала ръката и му бе прошепнала: „Хайде да се оженим тайно и ние!“ — а в същия миг органът гръмна страхотно, Бах изрева и проплака отгоре, толкова жив и реален, колкото ръцете и лицата на зидарите и каменарите, които са строили тази катедрала, ето ги горе в материалния светъл мрак, толкова изпълнен с чувството за духа — единственото, пред което
