Видяла широката нива и намерила хармана, където хората вършеели червени корали.
— Да опустеете и вие, и коралите ви! — развикала се тя. — Наринете ми по-скоро корали и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
— Каква е тази проклетница? — учудили се хората.
Те се разсърдили. Турили я на една лопата, хвърлили я на втория харман, където отвявали чисто злато.
— Да се провалите и вие, и златото ви! — закрещяла дъщерята на мащехата. — Нагребете ми по-скоро една лопата злато и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
Те я грабнали с една лопата и я затирили на третия харман, където насипвали в чували едри бисери.
— В земята да потънете, дано, и вие, и бисерите ви! — заревала дъщерята на мащехата. — Насипете ми по-бързо бисери и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
Е, дали й да се разбере на третия харман! Натупали я с юмруци и я запокитили с лопата при конете и кучетата.
А тя и тук всичко объркала. Взела сеното от конете — хвърлила го на кучетата. Грабнала кокалите от кучетата — стрелнала ги при конете.
— Да се задавите, дано! — казва.
Нахапали я кучетата. Наритали я конете. Как да е се отскубнала, стигнала на брега на буйната река.
Пила глътка вода от реката, плюла: „Пфу! Мръсна вода…“ Разсърдила се реката, зашумяла, препречила й пътя.
Дъщерята на мащехата прегазила до другия бряг и мокра, кална, цялата в синини, стигнала до дома на Часажей, стопанката на ветровете.
Отворила вратата, изкачила се по стълбището и викнала:
— Да се пукнеш, дано, проклета Часажей! Дай ми веднага козината, че майка ми вдига врява!
— Не чувам! — викнала в отговор Часажей. — Ела по-близо!
Дъщерята на мащехата се приближила и Часажей казала:
— Обърни всичко в моя дом надолу с главата!
— Добре! И още как ще го обърна — зарадвала се дъщерята на мащехата. Всичко изпотрошила, всичко съсипала, камък върху камък не оставила…
Часажей не се скарала, само мрачно погледнала.
— Е, нищо, сега пък ми разчорли косата, раздери ми роклята! — заповядала тя.
Дъщерята на мащехата се нахвърлила върху нея: оскубала й косата, накъсала роклята й на парцали…
Потъмняла стопанката на ветровете.
— Благодаря! Получи си наградата! — казала тя. Ливнала със стомната по лицето на девойката и целите й бузи се покрили с брадавици. — А сега си вземай козината и заминавай!
Малко ли, много ли вървяла дъщерята на мащехата, няма да разказваме… Макар и цялата натъртена, върнала се все пак в къщи.
Майката видяла любимката си с брадавици и едва не полудяла от скръб.
Мислила, мислила какво да стори и от лошотия намислила да заколи Заза, червената крава.
— Мащеха ти иска да ме убие — казала червената крава на пащерката. — Събери костите ми, когато ме заколят, и ги зарови под ябълката в градината.
Мащехата заклала Заза, червената крава. Сварила месото й и го изяли двете с дъщеря си, а пащерката събрала костите и ги заровила под ябълката в градината. Оттогава сирачето нямало мира.
— Ти ставаш все по-хубава, а дъщеря ми погрознява! — карала се мащехата и биела пащерката.
Отишла веднъж девойката в градината, седнала под ябълката и заплакала от мъка.
— Не плачи, добричката ми! Не плачи, миличка! — обадили се костите на кравата. — Кажи какво искаш?
А в този ден в съседния аул имало сватба. На девойката много й се искало да поиграе на сватбата.
— Дай ми, кравичке, една хубава рокля и моите обувки! — помолила тя.
Начаса пред нея се появила една хубава рокля и обувките с портретите. Девойката се пременила и тръгнала за сватбата.
Трябвало да премине през един ручей. Като скачала от камък на камък, едната обувчица се изхлузила и водата я отнесла. Принудила се, горката, да се върне в къщи — така и не поиграла на сватбата…
А в това време младият хан ловял в ручея пъстърва. Неочаквано хванал обувчица със златно токче и видял на носа й портрет на прекрасна девойка със златна коса. И силно пожелал младият хан да намери стопанката на обувчицата.
Ханът мерил обувчицата на много красиви девойки в страната, но тя не станала на никоя от тях.
На края ханът и слугите му стигнали в селото, където живеела мащехата с дъщеря си и пащерка си. Минал през всичките къщи. Дошъл ред и до дома на мащехата. Щом влязъл в къщата, момъкът видял девойката, която толкова дълго търсил… Обул на крака й обувчицата. Обувчицата й прилепнала.
Зарадвал се ханът, помолил мащехата да му даде девойката да се ожени за нея. Лукавата жена стаила завистта и злобата си, престорила се, че с радост се съгласява:
— Моля ти се, хане — казала с поклон тя, — върни се в къщи при баща си! Аз трябва да пременя годеницата, а сетне сама ще я доведа у вас.
Така и направили… Откъде можел да знае момъкът за черната й злоба? Отишъл си младият хан, а мащехата се разшетала, уж че приготвя пащерка си за път.
Най-сетне тръгнали. Мащехата накарала девойката да завърже в кърпа златните обувки, а със себе си не взела нищо, само едно парче хляб със сол.
Пътят бил дълъг, местата пусти, а денят горещ. Девойката се уморила и огладняла.
— Дай ми да си хапна, майчице! — казала тя.
— Нямам нищо друго, освен хляб — отговорила мащехата и й дала една солена коричка.
Девойката изяла соления хляб. Замъчила я жажда.
— Ох, колко съм жадна! Барем една глътка вода, майчице!
— Потърпи — отговорила мащехата, — скоро ще стигнем до един кладенец с бистра, студена вода. Тогава ще се напиеш до насита.
Кладенецът наистина бил близо. Девойката сложила на земята вързопчето със златните обувки, затекла се да пие вода. Но едва се навела над кладенеца и лошата мащеха се промъкнала зад нея и я съборила във водата.
Грабнала мащехата обувчиците и се втурнала към къщи. Пременила дъщеря си с най-хубавата рокля, покрила лицето й с копринено було, качила я на един бял кон и я завела при младия хан.
В ханския дворец ги приели с почести, отпразнували разкошна сватба. А когато свършили пира, ханът отмахнал булото от лицето на младоженката и видял брадавиците й. Само че вече нищо не можел да стори: сватбата била минала!
— Това не е моята любима! — отчаяно извикал ханът. — Измамиха ме!
— Твоите собствени очи те мамят, уважаеми зетко! — усмихнала се мащехата. — Аз имам само тази хубавица.
Младият хан се смутил. „Дали тук няма магия? Дали наистина очите ми не са ме измамили?“ — помислил той.
А докато в двореца празнували сватбата, при кладенеца, където мащехата блъснала пащерка си, дошли, едни търговци с керван. Спрели до кладенеца да си починат.
Един от тях пуснал в кладенеца стомна с дълго въже и потеглил. Но стомната се оказала толкова тежка, че сам не можел да я издърпа… Търговецът повикал на помощ другарите си и заедно измъкнали стомната и девойката.
Девойката благодарила на търговците и ги помолила:
— Добри хора, когато изрека желанието си на глас, отговорете ми: „Да се сбъдне!…“
Търговците на драго сърце обещали да изпълнят молбата й. Девойката извикала:
— Искам да стана гургулица!
— Да се сбъдне! — отговорили търговците и видели, че девойката я няма — изчезнала! Тя се превърнала на бяла гургулица, хвръкнала и отлетяла. Смаяните търговци продължили пътя си, а гургулицата долетяла в ханската градина и кацнала на един бадем.
— Градинарю, градинарю! — загукала тя. — Нека увехне това дръвче, както вехна аз… Поздрави младия хан от мен!
Гургулицата отлетяла, а бадемът изсъхнал.
Оттогава всеки ден в зори гургулицата долитала в градината, всеки път кацала на ново дръвче и гукала:
— Градинарю, градинарю! Нека загине това дръвче, както гина аз! Поздрави младия хан от мен!
Дошъл веднъж ханът в градината си и гледа: изсъхнали най-добрите дръвчета — дюлята и бадемът, смокинята и нарът, прасковите и крушите. Скарал се на градинаря:
— Ти съвсем си изоставил градината, безсъвестни човече! Загинали са най-хубавите дръвчета!
— Прости ми, хане! — примолил се градинарят. — Не съм виновен аз. Всяка сутрин в градината долита една гургулица, избира най-хубавото дръвче и каца на него. Казва само това: „Нека увехне това дръвче, както вехна аз. Поздрави младия хан от мен!“ — и дръвчето веднага изсъхва.
Тогава младият хан наредил да хванат гургулицата.
Градинарят опънал мрежи и на другия ден в зори ханът уловил бялата гургулица. Едва я докоснал с ръце и тя се превърнала на девойката-хубавица със златната коса. Ханът веднага познал годеницата си.
— Ето как са ме измамили! — възкликнал той. — Да вървим, да вървим в двореца! Там ще ми разкажеш всичко!
— Сто години да живееш, повелителю мой — поклонила се девойката. — Но за какво да ти разкажа? За това, което очите ми видяха, или за това, което ушите ми чуха?
— Видяното с очите е сто пъти по-ценно от чутото с ушите — отговорил младият хан. — Ще ми разкажеш за това, което си видяла и изпитала…
— Добре! Но когато разказвам, нека ме слушат мащеха ми и дъщеря й. И докато не свърша, никой не бива да излиза от двореца.
Покрили лицето на девойката с було. Отишли в двореца. Ханът изпратил един слуга да събуди лошата мащеха и дъщеря й и да ги доведе при него, а после заповядал на стражата: не пускайте никого да излиза от двореца!
Майката и дъщеря й дошли сънени, зли и девойката започнала разказа си. Разказала как я мъчила лошата мащеха, как я съборила в кладенеца. Едва започнала да говори девойката и мащехата се разтреперала, побледняла и взела тихичко да се промъква към вратата с дъщеря си. Но при вратата имало стражи, а младият хан страшно им бил заповядал да не мръдват от място.
