— Чии са тези черни?
Биволарите споменали неговото име.
Той се обидил, дори се разсърдил, мисли, че му се подиграват, ала нищо не казал, тръгнал нататък.
Срещнал по пътя овчи стада, попитал чии са и овчарите веднага изрекли неговото име. Отива до гората, гледа — няма я плетената му колиба, а на мястото й — огромен дворец. Замислил се сиромахът. След това влязъл в двора.
— Къде живее една такава и такава жена? — пита за жена си.
— Нашата господарка ли? Ето там, на хълма, в двореца — казват му. Чуди се сиромахът, нищо не разбира.
От всички страни се стекли слуги, питат го какво иска, не търси ли работа, няма ли да стане ратай?
— Да — казал той, — ще стана.
Всички заприказвали, загълчали. Едни викат:
— Не ни трябва ратай.
Други:
— Трябва ни.
А един старец — пастир на гъски — казва:
— Ще го взема да варди гъските.
Наели го.
Така изминал месец. Сиромахът работи, пасе гъските. И ето че веднъж казва на стареца:
— Искам да видя господарката.
— Аз не смея да ида при нея — отвръща старецът, — ама ще изпратя едно момиченце.
Изпратили едно момиченце, рекли му:
— Кажи на господарката, тук един човек вече месец работи при нас, иска да те види.
Момиченцето отишло, съобщило.
Господарката помислила, че може мъжът й да се е върнал, излязла на балкона и накарала слугите да го доведат.
Отива той, мисли какво ще стане.
Тя го видяла отгоре, познала го, заповядала на слугите:
— Вземете го на ръце и го донесете така, че кракът му да не стъпи на земята.
Слугите изтичали, вдигнали го на ръце, поздравяват го, а инак го щипят отдолу, ядосват се — откъде-накъде такава почит към простия пастир на гъски. Сложили го пред господарката.
Тя освободила всички слуги, облякла го, пременила го. Хванала го след това под ръка, разхожда се с него.
Здравата се уплашили слугите, като разбрали, че това е стопанинът, мислят — всички ни ще изпъди. А той не се сърди и не пъди никого. Тръгнал, разглежда стаите.
Гледа — в една стая малко момче със златни къдрици. Разгневил се, пипнал кинжала си, иска да се втурне да убие жена си, ала си спомнил думите на оня човек — да помисли, преди да убива. Размислил се, спомнил си как й изпратил златния колан и какво му казал юнакът.
Спомнил си и разбрал, че, види се, от колана е родила жена му момче със златни къдрици.
Дошла жена му и казва:
— Всичко това спечели ти: помниш ли как ми изпрати трите скъпоценни камъка и златния колан. Целия този град и двореца — всичко построих само с половината от единия чуден камък. А двата камъка и половина и досега са още цели: толкова са скъпи, че никой не може да ги размени.
Зарадвал се човекът. Живеят весело и щастливо. Жената веднъж рекла:
— Покани баща ми.
— Добре — казал мъжът.
Извели от табуна един бял кон, оседлали го със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, пременили един слуга с бяла дреха и го изпратили да повика царя-баща на гости, като му заповядали:
— На никого по пътя, пък и на самия цар не казвай, че си наш слуга, а само кажи — зетят ви ми поръча да ви повикам на гости при него.
Пристигнал слугата при царя, казва:
— Зетят ви моли да му идете на гости.
Царят само се засмял и казва на слугата:
— Не те ли е срам, такъв юнак, да предаваш поканата на оня нещастен просяк? Как е посмял да вика мен, царя, на гости?!
Слугата се върнал, разказал как го приел царят.
На другия ден извели от табуна един червен кон, оседлали го със златно седло, облекли слугата със златна дреха и го изпратили при царя.
Пристигнал слугата, казва:
— Царю велики! Зетят ви моли да заповядате на гости при него.
Царицата казала на царя:
— Да идем, вземи слугите, храна, ще го повикаме в полето, ще му подарим пари, все пак зет ни е.
Слугата се върнал, доложил на господарите си:
— Така и така, царят иде със свитата си.
Иде царят, вижда стада овце, пита:
— На кого са?
Казали името на зетя му.
Върви по-нататък, вижда — пасат табуни коне. Пита:
— Чии са тези табуни?
И пак споменали името на зетя му.
Царят огледал табуните, наредил да хвърлят всичката храна, която взели за из път, върнал всичките слуги и казва:
— Личи си, забогатял е моят зет, срамота е да ходя при него с храната и слугите си.
Пристигнал, вижда един чудесен град, а сред града — дворец, дъщеря му и мъжът й се разхождат на балкона.
Качили се царят и царицата горе, прегърнали дъщеря си и зетя си, целуват ги. Дъщерята казала:
— Защо не искахте да дойдете — срам ли ви беше?
Влезли в залата.
Трапезата отрупана с гозби, ама такива, каквито и царят никога не бил виждал. След обяда дъщерята казала на баща си:
— Размени ни пари.
Изнесли двата и половина скъпоценни камъка и добавила:
— Ето, ако можеш, размени ги.
Как да е, царят разменил двата камъка, а половината не можал, не му стигнали парите. Благословил царят зетя си, окачил му верижката си и го сложил да царува.
Информация за текста
© 1976 Иван Троянски, превод от руски
Сканиране: Boman, 2010
Редакция: Alegria, 2010
Издание:
Кавказки народни приказки
Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1976
Редактор: Панко Анчев
Художник: Иван Кенаров
Худ. редактор: Стоимен Стоилов
Техн. редактор: Георги Петров
Коректор: Маргарита Георгиева
Приказките са подбрани от следните издания:
Осетинские народные сказки, собрал Г. А. Дзагуров (Губади Дзагурти), Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литератуы, Москва, 1973
Золотой сундук, составление, перевод с татского и приложения Арманда Кукулу, Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литературы, Москва, 1974
Дагестанские народные сказки, перевод и обработка Натальи Копиевой, Издательство „Детская литература“, 1974
Грузинские народные сказки, Сто сказок, сборник составлен и переведен Г. А. Долидзе, Издательство „Мерани“, Тбилиси, 1971
И със съдействието на Съюзите на писателите на Арменската ССР и на Грузинската ССР.
