Сонети

141

Не, моят поглед не е влюбен в теб.

Той твоите пороци вижда ясно.

Сърцето, чийто порив е нелеп,

да люби твоите грешки е съгласно.

Гласът ти не лъскае моя слух

и ласките ръката ми не чувства.

С петте си сетива оставам глух

за празника на всички чувства.

Но и петте ми бедни сетива

напразно се опитват от отдавна

да убедят сърцето ми в това:

че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:

ти мой си грях и ти си моят ад.

142

Да, моята любов е моят грях.

Не ми прощаваш ти за мойте грешки.

А твоите? Сравни греха ми с тях

и виж сама чии ли са по-тежки.

Но разбери, не твоите уста

ще ме винят, отдавна осквернени,

изцапани с лъжи, без красота,

и със следи от клетви и измени.

По-грешна ли е моята любов?

По-свято ли е твоето терзание?

Не ме съди със този гняв суров,

смили се, ако чакаш състрадание;

но ако нямаш капка жал в душата,

не чакай милост и за теб самата.

143

Жената често, за да улови

на двора някой перест хубавец,

оставя даже своя син, уви

и… хуква подир дръзкия беглец.

Детето плаче, тя със зло лице

кокошия преследва господин,

кълне и хваща въздуха с ръце,

забравила съвсем за своя син.

Петлите често гониш ти така,

а аз — твой син, рева със пълен глас.

Хвани мечтата, погали с ръка

детето си, утеха чакам аз.

Несвъртнице! За беглите мечти

забравяш често любовта си ти.

144

За радост и за скръб две страсти в мене,

два образа ме следват всеки миг.

Бял ангел — момък с къдри позлатени

и сатана — жена със мургав лик.

И с цел да ме низвергне вдън земята,

а него да превърне в сатана,

въвежда във съблазън добротата

със хубостта си смуглата жена.

Но той дали е вече в неин плен?

Допускам, но не знам до тоя час.

Дружат един със друг — странят от мен,

и: „в ада й е той“, боя се аз.

Но туй със положителност ще знам,

когато го низвергне тя от там.

145

Аз мразя — каза тя със плам

и без да ще, призна пред мен

омразата си: но едвам

долови колко съм смутен

и тя замлъкна веднага.

От устните и ласки аз

бях слушал само досега,

но не и тоя гневен глас.

Аз мразя — тя повтори пак,

но вече първите зори

смениха в нея оня мрак

и той във дън земя се скри.

И тя додаде: „Мразя аз“,

но каза бързо: „О, не вас“.

146

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,