— Това не е моята опашка — каза Фют.
Ала Ян Бибиян се зарадва, като видя тая китка. Тя му припомни за Лиана и за Иа.
„Не току-тъй Лиана ми я е оставила в пазухата“ — помисли си той.
После, като скри отново китката, той бръкна от другата страна на пазухата си и извади опашката.
— А-а-а — залипна се от радост Фют. — Ян Бибиян, дай ми я, моля ти се, дай ми я!
И Фют посегна с разтреперани ръце към опашката си.
Но Ян Бибиян я сгъна и отново я скри.
— Ян Бибиян, дай ми опашченцето бе! — примоли се Фют и падна на колене.
— Нека намерим Калчо, па тогава — каза Ян Бибиян.
— Ян Бибиян, дай ми опашченцето, върни ми силите, заклевам ти се, че само тогава ще мога да ти върна главата! Ако пък искаш докрай да ти бъда послушен, отскубни и задръж само един косъм от нея. Докато той е у тебе, аз ще ти бъда неволен роб и слуга.
— Ще видим, Фют! Сега нека намерим Калчо. Искам да видя главата си.
— Добре, Ян Бибиян, но аз съм немощен, не мога да вървя. Дълго време трябва да се пътува.
— Ще вървим полека, Фют.
— Добре — каза дяволчето и въздъхна.
— Накъде? — попита Ян Бибиян.
— На изток — каза Фют и протегна ръката си към хоризонта, зад който идеше слънцето. Ала то беше още далече.
Без да каже нещо, Ян Бибиян тръгна след него. Те вървяха дълго, без да си продумат. Ян Бибиян, воден от надеждата отново да намери главата си, крачеше бодро и бързо. Когато след дълго ходене той се объна, видя, че Фют беше останал назад и едвам пристъпяше. Ян Бибиян го възчака.
— Умори ли се, Фют?
— Страшно!
Ян Бибиян се наведе, грабна го като парцал и го метна на гърба си. И като го хвана за двете ръце, понесе го напред. Той го държеше за ръце, за да не би Фют да открадне опашката си.
Ян Бибиян крачеше още по-бързо. Той не усещаше дори на гърба си дяволчето. Толкоз много горкото беше измършавяло.
— Къде живее Калчо? — попита Ян Бибиян през работо си.
— Той носи твоята жива глава, ала тялото му е от кал, нито яде, нито пие. Той скита като странно животно по горите, спи, лежи пак скита. Твоята глава, която носи, постоянно мисли за тебе. Когато тялото му изсъхне, Калчо се окъпва, за да го понакваси, и пак скита. Ала от дъжд се бои много. Страх го е да го не размие.
Ян Бибиян не каза нищо. Той се замисли за главата си и забърза още повече.
На сутринта, когато слънцето изгря, те стигнаха до една река.
Ян Бибиян свали Фют от гърба си и каза:
— Да починем!
Още не бяха седнали, Фют подскочи радостно и хвана Ян Бибиян за ръка.
— Погледни зад оня храст!
Ян Бибиян напрегна очи.
Зад храста събличаше дрехите си едно момче и се готвеше да се къпе. Като чу шум, то се обърна. Тръпки полазиха Ян Бибиян. В лицето на това момче той позна своето някогашно лице.
— Калчо! — прошепна тихо към ухото на Фют Ян Бибиян.
— Калчо! — каза Фют, като турна пръст на устата си.
Ян Бибиян намира главата си
— Събличай се скоро, Ян Бибиян! — извика дяволчето.
Ян Бибиян бързо хвърли дрехите си. Ала косъма, който бе отскубнал от дяволската опашка, завърза на ръката си като гривна. Той се боеше да не би Фют да го открадне. Китката, която Лиана беше оставила, той внимателно сложи под дрехите си.
— Готово! — каза той тихо.
— По мене! — извика Фют и скочи в реката. Ян Бибиян скочи след него.
Калчо, който се готвеше вече да излиза, изпищя уплашено и поиска да избяга на срещния бряг. Двете глави се погледнаха.
В това време Фют улови Калчо за единия крак.
— Пусни ме! Пусни ме! — завика Калчо. — Олеле, пусни ме, ще се разкисна, ще се разтопя, ще се удавя!…
Ян Бибиян се спусна също и улови Калчо за раменете, натисна го и го потопи цял във водата…
Каленото тяло на Калчо почна да омеква. Той пищеше и се молеше да го пуснат. В същото време Ян Бибиян усети като че мина някакъв нож през шията му. Неговата калена глава като че почна да омеква.
Отведнъж и Калчовата, и Ян Бибияновата глава се отлепиха от телата си.
Фют ги размени бързо и Ян Бибиян изскочи из водата със собствената си глава. А Калчо, на когото се залепи калената глава, която Ян Бибиян носи толкова време, остана неподвижен във водата, с поглед, обърнат жално-жално към Ян Бибиян.
— Фют, извади го, извади го скоро! — извика Ян Бибиян, комуто стана жално за бедния Калчо, който тъй дълго му пази главата.
— Какво ще правим? Той вече ни е непотребен.
— Извади го! — заповяда Ян Бибиян.
Фют прегърна безжизненото тяло на Калчо и го извади на брега. То падна размекчено и неподвижно върху зелената трева с безжизнено отпуснати ръце. Ала главата, която беше носил Ян Бибиян, бе получила живот от неговото живо тяло. Тя се обърна към Ян Бибиян и впери очите си умолително към него.
Ян Бибиян се досети. Той взема бързо китката, която беше му оставила Лиана, и я разтърси силно над неподвижния Калчо. В чашките на цветчетата бяха останали скрити капки от живата вода. Като ситен прашец те се посипаха върху каленото тяло, то трепна, оживя и Калчо бързо скочи на краката си.
Той се спусна и прегърна Ян Бибиян. Очите му се напълниха със сълзи, които закапаха.
— Ян Бибиян, благодаря ти!…Чувствувам кръв в жилите и живот в тялото си. Усещам ударите на сърцето си. Ти ме оживи. Ян Бибиян, благодаря ти!…
Ян Бибиян бе щастлив. Той намери главата си. Той е пак той. Върната отново в живота, душата му след толкова страдания ликуваше и се вълнуваше от нещо хубаво, безкрайно хубаво. Той видя отново света и разбра колко хубости има в него, колко е красиво да се живее, колко сладко е да носиш собствената си глава на шията си.
Той прескокна границата от злото към доброто и първият образ, който се мярна в паметта му, бе неговата майка и до нея — неговият стар баща. Обхвана го силно желание час по-скоро да ги намери, да ги види.
Ян Бибиян извади бързо косъма, който бе отскубнал от опашката на Фют, и му го подаде:
— Фют, върви си по своя уречен път! Научих се що е зло и добро и имам вече сили да се боря със злото. Ако опиташ да ме изкушаваш, знай, че ще бъдеш победен и отново ще бъде скъсана опашката ти! Кажи на всички дяволи във вашето царство, че аз ще науча хората къде ви е слабото място.
Фют, обхванат от страшна радост, грабна косъма от ръцете на Ян Бибиян, поклони се, отдалечи се и изчезна.
Ян Бибиян и Калчо останаха сами.
Те се обърнаха към изток. Близо пред тях се изпречваше родната, познатата планина. И там в полите всред зеленина се белееше малкото родно градче. Сред него високо се издигаше черковната камбанария.
Забиха камбаните празнично.
Ян Бибиян протегна ръцете си нататък и извика с вълнение:
— Мамо, майчице, ида си, ида си при тебе!
Като хвана Калчо за ръка, каза:
