- 1
- 2
— Скореца търсих. С него исках да живея. Ама никъде го няма, Господ да го убие. Забрави ме, остави ме — каза тя на баща си и повече за това не продума.
Мина се доста време и тая история се позабрави. Но веднаж, нещо преди седмица, посред нощ из село се понесе гласът на гусла. Нейният жален глас обиколи цялото село, кръстоса всички улици.
— Скореца трябва да е бил — говореха хората на другия ден. — Ей че жално свиреше!
Но скореца го нямаше.
Сега бяха го намерили мъртъв в нивите. Цялото село се струпа там. Само Зуза не дойде.
На цветистия слог в една сляпа пътечка между буйно класилите ниви лежеше Скореца като заспал. В една ръка държеше гуслата си, в друга — малка бяла кърпичка. Младото лице бе бледо, хубаво, с израз, като че ще запее. Дългите ресници бяха затворили черните очи. Хората се трупаха любопитни, гледаха го, жалеха го, но никого не болеше сърцето за тоя чужд човек.
— От песни се е пукнало сърцето му — каза някой.
— От глад е умрял, сиромахът — каза една стара жена.
— От любов е умрял миличкия — рече една мома на другарките си.
И всички имаха право.
Информация за текста
© Елин Пелин
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5619]
Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00
- 1
- 2