— Както и да е, ще ги намеря… А ти, като отидеш в село, кажи на бае си Иван, че сме се виждали.
Рейсът дойде, почака цял час и тръгна. Нямаше места и стрина Дойна с големи молби едва се настани в него.
— А че може ли такова нещо? — викаше тя на шофьора. — Ще ми намериш място. Отгоре на багажа ще ме качиш, но ще ме вземеш. Аз искам врабчетата си да видя. Ако не ме вземеш, на пътя ще легна да ме прегазиш.
Стрина Дойна много пъшка и много се мъчи, докато влезе през малката врата на рейса с Марийкиния букет в ръка.
— И ако и твоите врабчета са като тебе, радвам се, че не са тук. Ще ми смажете колата — говореше шофьорът, като й помагаше да се набута вътре.
Тя за пръв път се возеше на автомобил и не й хареса. При всеки завой, при всяко по-силно заклащане тя викаше уплашено и се хващаше здраво за тясното столче, върху което едвам се е хванала тежката й снага. Пътниците се смееха и я закачаха.
Като слезе в Сивулци, тя се почувства щастлива.
— На такова чудо не се качвам, ако ще би не знам какво да е — каза тя към пътниците, като затвориха вратичката зад нея. — Вмириса ми се душата на бензин.
В Сивулци други пътници не слязоха. Стрина Дойна се намери сама. Селото беше като пусто. Хората си бяха по работа. Някъде гърмеше вършачка. Слънцето печеше силно. Стрина Дойна се отби в кръчмата, пред която я свалиха. Беше огладняла. Тя седна до една малка масичка, извади хляб и сирене от торбата си и хапна.
— Откъде сте? — запита я червендалестият ханджия, който шеташе около тезгяха бос и с разкопчана, нечиста риза.
— От Развигорово.
— Дотук ли?
— До бригадите. Имам две врабчета там, отивам да си ги видя.
— С какво ще отидеш дотам?
— По крака.
— Дълго е. Има път да биеш.
— Тръгнала съм, ще вървя. Казаха ми, че камиони минават оттук.
— Минават, но не спират. Препълнени са.
— Не ги обичам. Рейсът ми умириса душата. И лошо ми стана. Главата ми се замая, слязох като метилява овца. Пешком ще вървя, па кога стигна.
И прибра си стрина Дойна останалия хлебец в торбата. Качи товара на гърба си. Превърза обущата на колана си, взема букета и тръгна.
Пътят върви покрай буйна река, която хвърляше хлад. Гъстите елшаци покрай нея постилаха със сенките си половината път. Това беше хубаво, защото слънцето беше се издигнало и жегата беше голяма.
Стрина Дойна вървеше леко. Пътят беше потънал в прах и босите й крака стъпяха по-леко. Хубави мисли пълнеха главата й, хубави чувства бликаха в душата й. Из горичките наоколо гукаха гълъби, реката весело шумеше. Стрина Дойна се усмихваше щастлива на подвига си, на голямото си желание час по-скоро да види децата си. Селският път я изведе на друго шосе. То се бялна пред нея, нагряно от слънцето, и свиваше над гористите баири, за да се завре в планината. Тя пое по това шосе. Настигнаха я и я заминаваха тежки камиони, натоварени с дълги дървета. На тях лежаха полуголи, напечени от слънцето млади хора. Облаци прах се вдигаха след тия луди коли и стрина Дойна се спираше, за да я отминат. Прахът беше тежък и падаше бавно. Никакъв ветрец не излизаше, за да го отпъди. Пешаци никъде нямаше. Само тя едничка вървеше по широкия бял път и беше хубаво, че е самичка, че носи толкова топли чувства.
„Както и да е, ще стигна. Ако е далече, ще почина тук, ще почина там, ще преспя тук, ще преспя там и ще стигна“ — мислеше си с радост тя.
На един завой я настигна голям камион. А какъв беше чуден товарът му! Все младежи, момчета и момичета. Обгорели от слънцето, разсъблечени по къси панталонки, един до друг, те пееха високо и тяхната песен трептеше бодра и хвърката. Камионът отмина стрина Дойна, а после спря и я възчака. Предната вратичка, дето стоеше шофьорът, се отвори. Подаде се една руса глава на младеж и извика:
— Стринко, за къде?
Стрина Дойна, развълнувана, приближи. Момък като нейния Станчо!
— Към бригадите. Моите врабчета са там. Отивам да ги видя.
— Коя бригада са?
— Е, тук на тая книжка пише — извади тя една хартийка от пазухата си.
— Знам — каза момъкът със сериозен вид. После поговори нещо с шофьора и слезе.
— Качи се на моето място, стрино. Аз ще отида отзад при другарите.
— Аз пешком ще си вървя, синко. По-добре ми е. Ще ми стане лошо от миризмата.
— Качи се, качи се — настоя младежът. — Право при твоите врабчета ще те заведем. Стрина Дойна помисли.
— Не, синко, вървете си. Да не би нещо да ви преча.
— Качи се, качи се Стрино. Свали си товара. Дай тука букета и се качи. Няма да ни пречиш.
Стрина Дойна седна при шофьора и колата се понесе по дългия път. Младежите отзад пееха. Шофьорът мълчаливо въртеше кормилото, а стрина Дойна, впила очи през прашното прозорче на машината, гледаше как белият път се навиваше зад нея като платно и щастливите мисли пак зацъфтяха в главата й. Умората й мина, душата й се успокои. Дълго вървяха така, после спряха в някакво село и дълго стояха там. Стрина Дойна оставиха самичка в колата, а всички отидоха някъде и се върнаха привечер, когато слънцето се спускаше над далечните планински върхове. Вече се здрачи, когато тръгнаха пак. Стрина Дойна не ги попита къде бяха и защо се бавиха. Тя имаше вече дружинка и знаеше, че вечерта ще бъде при врабчетата.
Те нагазиха вече в тъмното. Светлините на фаровете осветяваха пътя, но наоколо не се виждаше нищо. Стрина Дойна напрягаше поглед и не можеше да познае в гора ли е, в планина ли, в поле ли са. От време на време почнаха да се мяркат и да изчезват големи огньове. Те бързо се явяваха и изчезваха. Едни, два, три. „В село ли сме, в град ли сме“ — мисли стрина Дойна, но не пита. Някъде се чуваха викове, огньовете зачестиха и най-после колата спря. През прашното стъкло на колата стрина Дойна видя голям огън, който разпръскваше тъмнината наоколо, а от нея изскачаха хора. Чу се бодър вик. Някой попита нещо.
— Тук! Да, тук! — отговориха отведнаж няколко бодри младежки гласове.
Вратата на колата се отвори. Показа се младежът, който беше поканил стрина Дойна да се качи, и каза весело:
— Пристигнахме, стринко. При тоя огън ще намериш твоите врабчета.
Стрина Дойна слезе развълнувана с букета в ръка. Подадоха й торбата. Младежът я поведе към огъня.
— Кого търсиш, майко? — запита я някой.
— Моите врабчета, синко. Дали ще са тука?
— Имената им?
— Големият е Станчо. Станчо Иванов. И малкият е с него. Врабченцата ми.
Мракът зад огъня срещу нея се вдигна и оттам изскочи едър млад мъж, с едвам поболи черни мустаци.
— Майко, майко — извика той, спусна се и я прегърна.
Прегърна я и малкият.
— Ето ги, милите. Намерих си ги. Намерих си врабчетата.
— Какви врабчета? — изсмя се шеговито някой. — Не врабчета, а камилски птичета са това.
— За мене са врабчета, синко. Мои врабчета — зарадвана каза стрина Дойна.
Целият стан се събра около огъня.
Информация за текста
© Елин Пелин
