на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.
Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
— Добър ден, момиче!
Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.
— Защо го не доплетеш?
— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.
— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.
— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.
— Преместиха го.
— Колко беше добър той!… И какви шарени хурки знаеше да прави!
— Добър! Разбира се… Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!
Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
— Да искам, мога да те изям. — Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.
Настана неприятно мълчание.
— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.
Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.
Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.
Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.
— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.
Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.
— Хвърли ми го в устата.
Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
— Видя ли!
— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.
Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.
Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.
Иглика го схруска със смях.
Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.
— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.
— Ето, това е нашата къща — каза горският, като я обгради — и ти си, да речем, моята невеста.
Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от висинето малката полска мишка.
Иглика отклони поглед настрана.
— Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! — каза тя.
— За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш — рече стражарят и й хвана ръцете в своите могъщи лапи.
— Пусни ме! Ти ме лъжеш! — почна да се тегли Иглика.
Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й говори с тих и нежен глас:
— Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко. Каквото кажеш.
Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.
— Кажи, искаш ли ме, Иглико? — шепнеше над нея горският и в чудната тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от небето.
— Искам те, искам те — едвам проговори тя.
Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.
Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:
— Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.
Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.
На другия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.
Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не подвикваше на овците, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината надолу, дето се виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.
Цял ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото си сломена и отчаяна. На другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака. Но напразно. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при нея, гледаха я спокойно, дълго, и в техните безстрастни погледи личеше тъжен, мълчалив приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.
Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, й на петия ден. Вместо него дойде старият дядо Мартин.
— Пак ли ти, дядо Мартине? Ами другият? — попита зачудено и с трепет Иглика.
— Той си отиде във Варненско… Преместиха го там. Жена му била болна. А ти как си? — запита добродушният дядо Мартин.
Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.
И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.
Информация за текста
© 1906 Елин Пелин
Публикуван за пръв път в сп. Художник, I, бр. 13–14, март 1906, с. 6–11, с подпис Елин Пелин. С доста много промени, на някои места и основно преработен, включен в Разкази, т. II, 1911, и почти без изменения в последвалите издания на Разкази, т. II. Наново цялостно, поправен, с многобройни стилно-езикови
