Елин Пелин
На сърни
I
Ловът е приятно удоволствие и понеже надеждите за успех всякога се виждат близки и възможни, човек от началото до края, когато може вече да каже „макар че нищо не ударих, разходката беше чудесна“, се намира в едно особено възбудено състояние, опиянен и героичен.
Духът на предисторическия прадед се вселява в тебе и упоява кръвта с мистичната сила на хищника, дава ловкост и пъргавина на мускулите, изостря слуха и обонянието, дава блясък и устрел на окото.
Когато се приготовляваш и когато отиваш на едър лов, това особено състояние достига своята върховна сила. На вълци, на глигани, на мечки. Не, не бойте се, всеки на такъв страшен лов не ходи. Аз падам малко в тяхното число — най-едрият лов за мене е сърните. Той също е свързан с опасности, защото трябва да ги търсиш в същото място, дето живеят и мечките.
Гористите гънки на Средна гора са едни от най-благодарните и най-леснодостъпните места за лов на сърни. Ние решихме да си опитаме щастието там и избрахме северните склонове на най-високия връх от тая верига — върха Богдан.
По пътя за Карлово, отдето щяхме да вземем за другари опитни ловци и познавачи на местата, спряхме по обичая на всички пътници там на хановете при село Махалата. Още при влизане моят другар радостно извика към една маса, на която обядваха няколко души селяни.
— А бе Генчо, ти ли си бе?
Един млад хубав момък, с чисто отворено лице, весело стана и се здрависа с него.
Като видя пушките и кучетата, той се оживи странно и нетърпеливо запита:
— На лов ли, на лов ли? Кога? Къде?… Ах, защо не съм свободен и аз да дойда.
Казахме му, че ще отидем в планината подир два дена.
— Тогава и аз ще дойда — извика той. — Непременно. Ще взема и турчина. Той има чудесно гонче. Тая вечер отивам в село и утре се връщам. Вие ще минете през Д. Оттам да вземете бай Иван. Без него лов да не правите.
Тъкмо тоя бе и нашият план. Генчо се радваше като дете. Пихме по чаша и си дадохме дума да се срещнем там, нейде при Чамката в планината. Бай Иван знае мястото.
На тръгване от хановете Генчо ни изпрати до файтона и още един път ни увери, че непременно ще дойде.
Безкрайното тракийско поле се ширеше свободно като море. Макар и покрусено от есента, то пак беше хубаво, пак изглеждаше младо и необозримите пространства от раззеленили се посеви го пълнеха с надежда за пролетта.
Насреща изпъкваше внезапна, страшна — и нека употребим изтъркания, но единствения характеристичен епитет за нея — величествената Стара планина с нейните най-страшни гиганти Юмрукчал и Амбарица. Над тях лежеше тежък сив облак.
От лявата страна, като дете, полегнало при майка си, се виждаше виолетовата верига на Средна гора, с чисто вечерно небе, чийто лазур блестеше в розова позлата.
Нашите очи спираха на Богдан, чието малко и плоско теме оттук се виждаше голо. Подир два дена ние сме там. Носете ме, криле на мисълта!
Файтонът върви бавно. Ние говорим малко и дълго, дълго мълчим.
II
В село Карловските бани, дето щяхме да престоим един-два дена, ни казаха, че околността е пълна с яребици.
Ловът на яребици е един от най-приятните. Птица голяма, има къде да се целиш, при това те винаги са на ято по десет, по двадесет, по тридесет, хвърчат накуп. Стреляй на посока, пак може да се случи да удариш нещо. При това месото на яребицата е вкусно, заслужава си трудът.
И на другия ден, рано сутринта (не толкова рано, към десет часа, но в ловджийския език това „рано сутринта“, „късно вечерта“ и други подобни изрази са естествени и свойствени) тръгнахме на яребици. Казаха ни една местност около Стрема, в едно пространство от обсечен ракитак било пълно с яребици и бекаси.
Качихме се на файтона и бързо-бързо се намерихме на мястото. Не беше валяло дъжд цели два месеца. Стрема беше бистра и плитка.
Кучетата се впуснаха из гъстия ракитак, оплетен в къпини, тръни и високи треви. И там почнаха да се вдигат едно след друго ту бекаси, ту ята яребици.
Яребиците прелитаха ту от едната, ту от другата страна на реката. Ние я прегазвахме обути и обущата ни се напълниха с вода.
Времето беше хубаво. Есенното слънце печеше силно, та никой не се боеше от студената Стрема. Кучетата бяха особено доволни, че имаше къде да се окъпят след силната умора.
Натоварени богато с лов, към обед ние се върнахме през засетите ниви. На всяка крачка ние и кучетата ни изкарвахме ята яребици, които не се плашеха много. Местните ловци не хабят патроните си по хвъркато. Те бият лов, като почнеш от заек нагоре. Затова цялото поле тук, по течението на Стрема, е пълно с яребици.
В многото си скитане по лов никога и никъде не бях виждал такова изобилие от тия птици.
Като гледах стръмния Балкан, намръщените висини, като чух вечерта страшните приказки за мечки и глигани, аз предложих на другарите си да свършим лова тук, като отидем и на другия ден на яребици. Но той бе вече телефонирал на ловците в село Д. и Балканът го теглеше повече.
Решихме да продължим лова на яребици на връщане.
III
Пътят до село Д. върви по долината на Стрема, срещу течението на реката. Това е един малък ъгъл, затворен от гористата Средна гора и стръмните височини на Стара планина. В тоя малък ъгъл са се разигравали събитията, които Вазов ни описва в „Под игото“. Тук са живеели неговите оригинални герои и аз с любопитство се взирам към малките селца, които лежат като тъмни петна в полите на Балкана, към пътищата, които чертаят полето, и се мъча да си представя картините на тая светла епоха, да открия кътовете, дето е палил сърцата стихийният дух на Апостола. Семейството на чорбаджи Марко, тлаката в Алтъново, заптиетата, наивните каймаками, черноробите калугерки, Боримечката, кака Гинка — целият тоя живот, който е бликал тук, наново възкръсва пред мене и като гледам сивото настояще, помъртвелите пейзажи на тоя отдалечен и откъснат край, става ми тъжно.
Какво се е изменил сега животът! По пътя вече виждаш други, по-резки документи за новия дух на времето. Ето край пътя някакви развалини, обрасли в бурен, повит и къпини — мислиш някакви римски развалини. Обширна разрушена ограда, закелявели няколко овошки, едва личещи стени от здания.
Вечер е вече и в тъмното тия руини изпъкват като неприятна приказка. Файтонджията подкарва полека конете си и бавно, просто, ти разправя повестта на тоя погинал живот.
Това доскоро — допреди пет-шест години — е било цъфтящ чифлик, богат със стока, прочут с вътрешен разкош. Тук са идвали на лов министри и чужди дипломати. Тия поля, ниви и ливади, дето се простират надолу край реката, докъдето ти око види, са били на тоя чифлик. Но господарят умира и наследниците разделят всичко, разпокъсват на части и разпродават имота. И това опустошение отива дотам, че даже железата от гроба на господаря били продадени.
В село Д. стигнахме късно и дълго вървяхме по единствената безконечна улица, докато намерим къщата на бай Иван. Той ни посрещна зарадван. Бай Иван играе между тридесет и четиридесет години, слаб, висок, любезен, разговорлив и интелигентен селянин. Макар и доста състоятелен и с голяма любов отдаден на грижи за настоящето и бъдещето на своята „частна собственост“, той пак се е писал в комунистите, защото времената били такива. Но за политика не му е приятно да приказваме, пък и ние не обичаме такива разговори.
На лов отиваме, нека за лов да приказваме. Ние — бедните пилчари от софийското поле, дето няма
