— Ах, не! Само малко се уплаших. Вече не е толкова страшно, остават още няколко крачки. Хвани ме за ръката, докато преминем, — отговори тя и чак сега усети колко топли бяха ръцете му. „Той винаги има топли ръце“ — мина през главата й заедно с приятното чувство за сигурност.
Пропастта с двете студени крила остана зад тях. Отново бяха в безопасност. Само при мисълта за страшното изкушение изведнъж й стана така студено, че се затресе с цялото си тяло.
— Студено ли ти е? — попита я той шепнешком.
— Не, само над пропастта не ми беше добре, но ми мина. Не съм свикнала на това — отвърна тихо и се опря на Франце. Погледна го и добродушното му, усмихнато лице изпълни сърцето й с тихо доволство. Сякаш слънце я стопли — не това истинското, което им се изпречи на път за скалата Пелиновец, но някакво друго слънце, чието име не знаеше.
— Внимавай да не откъртиш и срутиш някой камък! — напомни той и предпазливо тръгна близо до скалата под защитата на скалистия зъб, щръкнал от нея. Направи още няколко крачки и стигна до него. Внимателно загледа пред себе си и почти веднага се сгуши. Махна с ръка на Яна да се приближи. Тя дойде, приседна до лявата му ръка и отправи поглед нататък. Под пурпурната глава на Червената канара върху снежния килим, който покриваше долинката, забелязаха стадо диви кози. Вятърът беше навеял сняг от върховете и канарите, разположени наоколо.
— Не виждам там Стария. Кой знае къде се е запилял този дявол — съвсем тихичко продума Франце и й подаде бинокъла, а той с оптическия мерник загледа стадото и околността с надежда, че някъде ще се мерне негово височество Сивия господар.
Яна доближи бинокъла до очите си и в стъклото формата на животните, преди така мъглива, сега се измени в строго очертани силуети на кози, като че ли облечени в черни, сватбени одежди. Започна да брои: една, две, три, пет, десет, петнадесет, седемнадесет. Някои от козите бяха на заснежената поляна, други — малко по-високо на склона, където кротко пасяха.
За първи път в живота си наблюдаваше отблизо тези животни. Преди беше виждала няколко пъти диви кози, но от голямо разстояние, и то като тичат. Сега ги наблюдаваше в тяхната естествена среда, несмущавани от никого. Забеляза, че на снежния килим се бяха събрали предимно млади козли и няколко водещи кози, които сякаш гледаха играта на буйните млади козлета. Те се търкаляха през глава и се пързаляха по късите снежни пътечки, като най-напред сядаха на опашките си. Това пързаляне явно много им харесваше, защото много пъти се връщаха горе и отново се спускаха. Тук-там подскачаха палаво и правеха разни номера. Това така забавляваше Яна, че не сваляше бинокъла от очите си.
Изведнъж Яна забеляза как стадото се смути. В средата тичаше силен и охранен козел. Той се насочи към стройната коза, която наглеждаше малките. По-старите, тригодишни и четиригодишни кози, изплашено се разбягаха на всички страни, но само след няколко скока спряха и се обърнаха. Козленцата приближиха още повече майка си. Козата, към която се беше насочил черният козел, очевидно не беше още много разпалена, защото се отдалечи с дълги скокове.
— Както виждаш, сватбуването им едва започва. Най-късно след седмица козата няма да бяга така от козела. Гледай, той пак крои нещо!
Козелът този път не се втурна, остана на мястото си и предизвикателно загледа наоколо с гордо вирната глава. Забеляза друг козел, който внезапно се беше появил на склона и от малкото възвишение също гледаше към козата. Беше изключително едър и развит. Неговите рога се извиваха високо над ушите. Само цветът на изтъркания му кожух беше малко по-сив.
— Това е той! Той е, Сивия господар — прошепна Франце.
Козелът, който се отдели от стадото, затича в посока към Стария и спря чак след възвишението на склона. В същия миг сивият козел се втурна така диво надолу, че снегът подире му се вдигна на облак, обърна се към черния козел и спря на няколко скока пред него. Щом видя, че противникът все още стои, той наведе глава и се хвърли напред. Нападнатият обърна рогата си и едва беше отблъснал първия удар, когато сивият козел отново го атакува. Този път той отскочи само встрани и се спусна в бяг. Нападателят препусна след него по склона. После побягна през стадото кози и затича към скалата, където стояха Яна и Франце. Двата козела профучаха като вятър едва на десет метра от тях към края на пропастта и изчезнаха в грохота от камъни, търкалящи се подире им. Стадото отново започна да пасе спокойно, сякаш нищо не беше се случило, и малките отново се запързаляха надолу по снега.
— Колко е красиво! — прошепна учудено Яна, усмихна се и погледна Франце.
— Видя ли го! Започват вече да се разгорещяват. Скоро ще има уговорки, за да стане и сватбата. Видя ли само какъв козел!
Изведнъж нещо изфуча край лицата им. Двамата едновременно погледнаха към козела. Стадото се изплаши и като по заповед всички животни се обърнаха към козела.
— До носа ни стигнаха — измърмори Франце.
Стадото така лудо хукна през седловината, че камъните с грохот полетяха надолу по скалата, спирайки чак при заснежената пропаст.
Отново задуха вятър и скалистата местност потъна зад мъглива завеса, която премина през прохода, загърна го, а после покри върховете над него така, че останаха видими само фантастичните очертания на гребени и скали, докато и те най-сетне потънаха в синята мъгла.
— Аха! Южният вятър изтласка мъглата нагоре. Ще изчакаме няколко минути, може студеният въздух да я притисне по-ниско в долината.
Яна и Франце се приютиха под скалата и им се струваше, че през тази млечна сивота прииждат нагоре нови и нови пластове мъгла. Около скалите вятърът започна още по-бясно да вие, свири и бучи. Планината посегна към своето страшно оръжие — неочакваната промяна на времето — и по якетата им съвсем безшумно полепнаха първите снежинки.
Мъглата не отстъпваше. Над тях и навсякъде около тях беснееше виелицата. Вятърът гонеше пред себе си снежинките, които се въртяха в буен танц, блъскаха се в края на скалите и сякаш с различни гласове звучаха в една мелодия.
Яна се притисна към него.
Да му каже ли какво преживя днес сърцето й? Не, по-добре е да мълчи. Не бива той да разбере, че се е съмнявала в него, че е дошла тук, за да го откъсне от очарованието, което сама не познаваше. Сега вече се убеди, че това не е възможно, защото иначе би изчезнал и самият Франце. Това ще остане нейна тайна, която ще носи в сърцето си, за да й бъде утеха винаги когато той откликне на зова на дивите планини, а тя ще трябва да го чака да се върне отново при нея. Всичко това проблесна за миг в главата й.
Времето летеше незабелязано. Нямаше и половин час, откакто стояха под скалата, и вятърът започна да утихва. Снежинките вече не се въртяха пред тях в мъглива завеса, а започнаха чуден танц като същински бели пеперуди.
— Времето все пак ни помага. Виждаш ли, виелицата отмина. Сега ще гледаме да се върнем поне в долината, макар да ме е страх, че с лова вече приключихме!
— Ще вали ли още сняг?
— Не зная. Ако вятърът беше прогонил мъглата, веднага щях да ти кажа, но сега не виждам нищо. Но поне според вятъра изглежда, че мъглата ще изчезне.
От долината задуха по-силно и по тях отново изплуваха контурите на скалите. Мъглата се вдигна по- високо. Гъста и мръсна, тя обвиваше всички върхове наоколо и не можеше да се разбере мъгла ли е или тежък облак, от който се сипеха снежинки.
— Веднага трябва да тръгнем към долината. С дивите кози днес нямаме късмет — рече Франце, измъкна се от скривалището и се огледа наоколо.
Белият килим на пресния сняг не беше още достатъчно дебел, за да покрие напълно набраздената местност наоколо. Върху тази снежна белота ярко контрастираха черните храсти на клека и сивите камъни. Франце се огледа и изведнъж му се стори, че клековият храст помръдва. Вгледа се внимателно и разбра, че това не е храст, а козел.
— Дай ми бинокъла, бързо!
Яна му подаде бинокъла, но козелът, изглежда, беше забелязал движенията им, защото силно изврещя и с няколко скока се изгуби.
— Хей, да му се не види! Не ни върви! А беше точно Сивия!
Все още гледаше след него. Надяваше се, че ще се върне, ако не ги е подушил. И наистина, скоро го
