сакън панталонът му — махнето този изрод, махнете този зелен помияр, на нищо не прилича, нито раса, нито достойнства и потекло, зелена фльорца такава! Оплю всички хвалебствия, изречени преди. Само Серо нещо съмнително се подхилква. Острото му журналистическо око надуши нещо. Появи се Сашо и делово подаде на Хесапа сметката от фризьорския салон:
— Помолиха ме да ти предам това нещенце…
Драги Читателю, иска ми се преди да преразкажа следващите историйки около Александър Дяков, да поумувам малко, а не зная как и — какво поражда просто неистовото му желание и постоянство, да ги желае, търси, обмисля в детайли, съчинява; довежда до край.
Та нали те, тези историйки, както за зяпачите са любопитни, желани и после разнасяни от уста на уста и стават едва ли не народен фолклор; къде верни, къде поукрасени; но също така — за самите потърпевши са конфузни, неудобни, донякъде посрамващи. Сашо от позицията си на силен мъж, изявен боксьор, поне е спокоен, че физическа саморазправа не може да има, да последва, от страна на станалия обект на посмешище.
Но къде са корените, жаждата за търсене на такъв тип хлапашки забави. Сигурно много далече назад във времето. Чели сме, а и слушали — в стари времена, в най-различни обществени формации, как от скука и жажда за развлечения, още от детството се формират такива желания — детинщини; нещо като неизживяно детство. Помня като деца и юноши по лагери, наречени с най-различни имена — колонии, септемврийски лагери, после пионерски, после по разни спортни лагершколи — винаги се намираха зевзеци да тормозят уж безобидно по-поддаващите се деца. Някои преливаха чаши с вода до ушите на заспали другрчета и ги призоваваха с пиш-пиш-пиш, белким се напикаят — много смешно, ама не и за напикалия се. Други мажеха с паста за зъби заспалите. Имаше и едно особено жестоко — слагаха лентички хартия между пръстите на босите крака на заспалия и ги запалваха. Спящия не усещаше до едно време, докато болката, жестоко нахлуваше в съзнанието му и скачаше ужасен от неистова болка, умножена по неведението на още спящия разум.
В казармата също имаше едно жестоко веселие в кавички. Бяхме свързочници, гонеха ни като фашисти и на занятие в залата, затоплени, някои заспиваше. Тихичко му закачаха за петалото на чепиците кабел; тогава ходехме с чепици с по 32 железни кабъра и на тока цяло петало; и с динамото на сто и двайсет линеен номератор, което произвеждаше ток, предназначен да премине стотици километри и да звънне в другата централа и този ток пронизваше цялото ти тяло с конвулсии — да не ви се случва; а в казармата се случваше — смях и чудо за другите…
Спирам с умуванията си, че станах досаден; но мисля, че става дума за едно и също явление.
Хесапът и Сашо Дяков работили в едно ателие. Хесапът майсторял помпозна фигура, може и да е било дипломната му работа, в естествен ръст, с вдигната ръка, сочеща нещо с пръст. Привършили работата за деня, но той не бързал. Любувал се на творението си, заобикалял го, надничал оттук-оттам, от различни ракурси. Търсил съпричастност и одобрението на колегите си. Явно бил доволен от себе си. Хайкали го да тръгват; неохотно започвал да я увива с мокрите парцали и зебло, да е свежа за сутринта, когато ще продължи работата по нея.
Сутринта Сашо, явно е намислил нещо, пристигнал по-рано. С колега затътрили тежката фигурата на Хесапа в един ъгъл, да не се вижда и въпреки, че било хладно се съблякъл гол. Стъпил на станока и колегата го опаковал с влажните парцали, на мястото на отместената фигура. Колко е стоял, историята мълчи. Хесапа пристигнал свиркайки си, явно бил в добро настроение и нетърпеливо започнал да разповива. Започнал откъдето приключил вечерта — от вирнатия пръст. Сашо му направил неприличен кукиш и Хесапа неочаквано, шокиран — припаднл. Когато го свестили, той само можал да каже:
— Пприпппаднах, щото се уппплаших — как съм могъл да наппправя тттакъв гггрозен пппръст, такккова уродливо нещо!
Тъща му, майката на Розалия, все му мърморела, че не е къщовник, не се грижел за дома, един хляб не е купил до сега. И това постояно — един хляб, та един хляб не бил купил!
При поредния такъв случай, Сашо Дяков изхвръква ядосан от къщи и на съседната улица видял едно войниче — нещо му пробляснало. Войничето било от интенданството на близкото поделение, ще рече от снабдяването. Карало масивна обозна каруца, боядисана в оръдейно-зелено, с два огромни коня — Владимировски тежковози, дето теглят гаубиците. Каруцата била като закрит сандък със скосени двустранно капаци от-горе. С такива навремето доставяха хляба за поде-ленията. Готова работа. Сашо дал стиска дребни банкноти на войничето да се почерпи и го инструктирал какво да прави.
След малко каруцата спрялаа пред дома им, войничето позвънило и предало на тъщата документ да се подпише, че е приела петстотин хляба, които е поръчала, чрез зет си — който пък заръчал да и предаде — една година да не го безпокоят, да купувал хляб за в къщи.
Съседът — едно изпръщяло вече старче, добило лошия навик да му бърника в пощенската кутия и да му отмъква вестниците. Връщало ги, но след като ги изчетял, а те вече остарели. Каквото и да е, но не е приятно да ти бърникат така. Сашо решил да го отучи. Кутията била голяма, като за списания, окачена на стобора така, че през тарабите, през нарочен прорез да се пускат и по-големи пакети, таман удобство за старческата хилава ръка. Отзад, вече в двора, има вратичка която се заключвала. Уж сигурна работа, ама за находчивото, любознателно за новини старче, нямало непреодолими прегради.
Сашо курдисал зад стобора и кутията малка палатка за скривалище и търпеливо зачакал удобния момент. Минал раздавачът и след малко — ей го и старчето.
Огледало се и провряло нетърпелива и трепереща ръка през прореза. Вътре го посрещнала друга, здрава скулпторска ръка и му направила продължително и яко като керпеден — „здрасти“!
По едно време, рецензиите за оперните спектакли във вестник Народна култура, подписвани досега с — Розалия Бигс-Дякова, започнаха да излизат подписани без последната фамилия. Ами то — не можело повече да се издържа, шушукаха приятелите. Ежедневно Сашо си правел такива шегички и с най-близките си. Капак било последното: скрил се под леглото, дълго не шуквал, той това го умееше; и Розалия като се събудила и провесила крака от леглото да стане, той внезапно и силно едновременно я стиснал за глезените — Бау! и тя — сънена, неочакваща, неразбираща, политнала да падне по очи. Същото го правел и като и заковавал чехлите за пода с гвоздеи, а той се кефел, наблюдавайки я отстрани, как полита.
Историята е интересна, но отделните елементи, замесени в нея, не са твърде лицеприятни, дори само да споменаваме названията им… Моля, твърде чувствителните люде и изнежените госпожички, или да ме извинят, или да се правят, че говоря напълно естествени неща, каквито и са си всъщност. Сашо Дяков даде много от таланта си и от времето си, и на киното като художник на кинопродукции. Сподели несгодите на чергарския живот с нашего брата — кинаджията и с безоблачния си нрав, не на последно място и закаления в спорта стоицизъм поддържаше тонуса във водевилни граници. Това е особено важно, като се знае колко различни чешити са събрани на куп за сътворяване на нещо, което я стане, а не стане. Всеки дърпа чергата към себе си, има си периоди, вкисва се, оправя се, помага на други да се вкиснат или оправят; как дойде.
