Велимир Петров
Двоен гьовеч
Трагедия! Фамилният гювеч се пукна! Дълбок и кръгъл — като Римски шадраван. Засищаше глутница юнаци. На дръжката с бакърена тел — белег за леля Тифка и бай Борис от махленската фурна, да си знаят чий е и как го предпочитаме: хем препеченко — хем да топнеш дробенчето. Тежеше, а на връщане — пареше! На удобни спирки почиваш и обираш прегорелите хрупкави бамийки, картофки и късенца.
Сутрин — докато бай Борис разпалва фурната, занасяш гювеча с мръвките и лука, да се запържат; по- късно — чанака със зарзавата; към обяд — яйцата с магданоза и копъра за заливката и — да се донесе.
Другите манджи си имат нарочни тави, тепсии, тенджери и гърне за замазване с тесто.
Имали сме разни гювечи; пазиш го — не пазиш, идва момент — намираш го пукнат; разбира се, след дълго служене на каузата.
Леля Вичи Дашкова научила за сполетялата ни беда, изпревари мъчителното обикаляне по битовите пазари и ни дари с нейния си, фамилен и стародавен, двоен гювеч. Сама жена съм, вика, не ми се и готви за много хора цял, че и двоен гювеч; по-сте ящни, с апетит да го ползвате! И да ме споменавате!
Споменаваме я! Гювечът е със заоблени олимпийски размери, висок колкото пълна винена чаша, с деликатни стени, преграден по средата на две равни части. Вътре е жълто глечжосан; отвън — кафяво- черен; кафявото вече не личи; с две вити като гриф на цигулка дръжки. За две манджи: кеф ти блажно и постно; или гювеч с овче, а който не яде овче — пилешко или друга мръвка. Удобна работа! Единство на форма и разнообразие на съдържание!
Гледам в двойния гювеч: в едната половинка леля Вичи — плете петокуко; в другата — чичо Тошко Дашков се дърли във в. Русенска поща от 1931 г. на дребни теми, вместо да си довърши романа в стихове — Маркови кули; влачи го с години — такъв ерудит, и литературен критик!
А, ако гювечът е с повече преградки?
Единство на форма, разнообразие на…
Разбира се, никакъв гювеч не е напреде ми; нито Тодор Дашков с литературните си проблеми от преди седемдесет години. Само екранът на компютъра, работният екземпляр на Разчоплени сантименти и част от кореспонденцията с литературните ми съдници: писателя К. К. — редактор на първата ми книга Мъгляви пискюли и проф. Енчо Мутафов — покрай философските си занимания — и автор на оперативна и сериозна критика в художническите джунгли, а оттам и мой частен критик предсдставил не една от живописните ми изложби; а е и — старо семейно другарче.
Драги ни Първи частен редакторе,
още по-драги ни К.,
ЗДРАВЕЙТЕ!
Доста дълго сте живели с мисълта, че сте се отървали от мене — животът е много по-суров и ето ме пак! Досадник с претенции, че е натрупал купчина писмена, които някой уж трябвало да прочете… И защо пък, с какво е виновен този К.К., та да се напъва — да ги чете и Той! Отговорът е: щото е Грешен! Интифоса навремето този Велимир, даде му благосклонността си, място във вестника и самочувствието, че може безнаказано да хаби белите листи.
Ох, драги К., много помпозно затънах в увода си… карам направо — защо те безпокоя:
Моля те за мнение — да си сверя часовника. Ако лично нямаш време, дай на някое циганче два лева — да свърши тази черна работа — ще оправиме после борча.
Отдавна чувствах смътно някакъв дълг, да разкажа някои неща — по Велимировски. Какъвто съм си бъбрив, се оказа, че е много това, което искам да спо-деля. Посъбраха се листи, а още не съм стигнл до Важните неща, от Времето и Професията. С много хора съм общувал, хора различни според сегашните етикети и тенекии вързани по опашките им, но — Хора!
Събрал съм предварителни бележки в доста па-пки и измъквам по нещо да го разработвам. На пръв поглед — хаотично и без определен ред.
Моля те, кажи ми: има ли нещо в това което ти пращам; щото червеят на съмнението чопли нон-стоп. В моето усамотение не мога достатъчно да се дистанцирам и преценя. Виждам, че поетичните места и сносна проза грозно се преливат в документалистика; има и много регионални стойности, които стесняват адреса, а ми се иска да ги има. Нали, като чопли, човек не знае — какво ще разчопли… дано да не ме ругаеш много (наум) за времето което ти губя; само ми намекни и — никога няма да ти досаждам повече.
Посрещнах двехилядната — със скован гръбнак и купища инжекции. Добре, че получих американска помощ — компютър, та ме заглавичква.
Здравей, приятелю, Велимире,
Извини ме, че се забавих толкова дълго с това писмо, но имах лични и роднински проблеми, надявам се, че това не е проличало във вестника. Освен това се извинявам, че ти пиша на компютър, с принтер, който няколко месеца категорично отказва да пише буквата „А“ в началото и края на реда и така добива качеството, наречено от Илф и Петров — турски акцент.
Вестникът прекарва трудни моменти, които също ме доведоха до голямо изтощение и оглупяване. Още веднъж се убеждавам, че когато в една работа става дума за пари, няма милост. Става дума както за напусналите двама сътрудници, да са живи и здрави, така и в много по-голяма степен за все по-тежката ни борба с разпространителите на вестниците — от които не можем да си съберем парите от продажбите и които от селски даскали станаха собствеци на офиси на Граф Игнатиев, говорят по джиесеми и карат мерцедеси.
Това е накратко положението. Ще добавя само, че през останалото време ми се налагаше да пиша не това, което искам, а това, което трябва.
Но стига оправдания…
Какво мога да кажа за твоята книга Разчоплени сантименти. Преди всичко, че това е една много по- лична книга от предишната. Трудно е да гледам на нея като редактор, щото разбирам, че освен другото — има за теб и терапевтична стойност, т.е. — попълва известната на всеки ни — нужда да огледа живота си, да го опоетизира, да го разкаже на някого. Това се вижда и в посвещението, което си й сложил.
Прочетох книгата с удоволствието, че във всеки ред чувам твоя глас. Все повече започвам да ценя в текстовете онази лична нота, на която свири авторът и която го различава от другите. Например: Майлс Дейвис. Разбира се, в това има и известно коварство. Личността се пренася на листа с всичките си особености: бъбривост, слодкодумство, стремеж да обхване необятното, неповторим слог, интересни възгледи и прочие.
Пак повтарям, книгата е много лична и не бих се месил в нея. Всичко зависи от твоето чувство за мярка. Все пак, без да съм твърдо убеден, някои допълнения започват да излизат от нея и да се приготвят за някоя друга книга: „Скици на разни скици“, представянето на предишната книга, няколко текста, които са разкази и като, че ли излизат от общия мек — и защо да крием, елегантен тон на книгата.
Толкова ми позволява чувството за мярка. Останалота си го решавай ти, вече си голям!
Накрая искам да те уверя писмено, че с най-голямо удоволствие ще посетя феодалното ти имение, но работя като куче и постъпките ми не зависят от мен. Рано или късно това събитие ще стане радостен факт!
Пожелавам много здраве на теб и жена ти и — равновесие, равновесие, равновесие!
