Срещи разни-безобразни

Велимир ПетровСрещи разни-безобразни

Творчески попътен вятър рече да ме отвее в Грузия, по време на Сухия режим ’85, в Кутаиси, втори по големина град на Грузия — както Пловдив за нас. Марицата му се казва Унгури; вместо панаир — завод за камиони-самоделки, с указ раднова Сталина ’35 година, бетер панаир, ама селски. Сглобяват ги право на прашната улица стафидизирани бабички, комсомолки от седемнайста година. С големи нитове и приятно къдрави стъкла от залата на смеха.

Момент, че потокът ми на мисли се раздвои; накъде да поема с повествованието… да доизкарам накратко този случай с очен смешното и да се кажа думичките за това което съм си наумил или да се разпростра на по-голямата черга — за Грузия, в която пребивавах почти три месеца с художници от разни страни и ни се случиха какви ли не работи. Като гледам — никой не ни гони, няма редактор с голяма ножица да каже толкова и толкова реда ти отпускам — кажи си, казвам си, каквото искаш, само гледай да не е скучно, че инък — с него по главата ще те опухам, казва от мое име — Онова, дето все има какво да каже, само и само да напомни, че си имам автоцензура; в случая — художествена, в още по-случая — То- Онова.

В СеБеХато решавали и разпределяли бройки за творчески командировки; западните — сещате се кои са ги налапали, някой ехидно рекъл — я при този сух Горбачовски режим да пратим Велимир в Грузия; разправят с брадви се колели за дето им изкореняват лозята, а той тука на лозар-винар ще се прави. На грузинеца да му запретиш (така бил казал) да пие Ркацители или Кахети, все едно да му… не знам си какво да му направиш и бръкнеш незнам си къде, донадил този — ехидния.

И добре, че го послушали, щото в сух режим се пие най-много, най-добре и най-качествено, сиреч — най-отчаяно, като за последно… Звънят ми по телефона, Този, Същият — извинявай, братче, забравѝ за Париж, друг път ще ти дойде реда, определихме те за международен пленер в Кутаиси, втори по големина град, значи, в справката пише — там била Изба номер адин на государството… и се подхилква ехидно. Аз от Хайнрих Бьол, от романа му Билярд в девет и половина, придобих екстрата — по телефона да долавям и различавам миризми и мимики; не, че нещо съм се старал или научил някой специален чалъм, код или заклинание — просто започнах да ги пробирам из мъглата и излавям тия неща някак си от самосебе си. Гледам го сега, колегата, през кабела и километрите, как смигва на някого, той ми идва странично, не ми стига полезрението, угол точки зрения (хващам се, че почвам да репетирам отсега руския; ама угол и уголь значеха ъгъл и въглища, разликата е само в мяхкия знак, ама кое-на кого… ще ги възстановяваме тия знания допълнително). Ами добре, де, „аз съгласин“ — отговарям като чукчата, щото — ами без хич. Е добре, въздъхват облекчено, избери си тогава от тия колеги един, не е маловажно с кого си… и ми прочитат няколко имена. Ами Христо Панев, казвам; колега от Велико Търново, раждани сме на пети април — овни, той е с няколко години по-млад, пее хубаво родопски песни, пие добре, дори и в сух режим, ще се разбираме. Звънвам му; зарадва се, уточняваме се. Различното от други подобни международни пленери е, че е доста по-дълъг по време…

Ще се пътува през Москва. Имах си хас през другаде! По него време Москва беше като Рим — Всички пътища водят до Рим се подразбираше на Всички пътища водят до Москва и оттам кривваш на една педя мъъничко встрани и си за където са те пратили. Сигурна работа. Аз там имам верни другари — колеги, при които спането е задължително, в комплект със съответните разпивки в доста разширен състав. Семейство Штейман, например. Първо ги мислех за евреи и ги будалках, че не знаят многото езици, което е задължителна екстра при този етнос. Льоша (Алексей Георгиевич Штейман) ми показа семейни снимки; баща му, беше още жив тогава, е православен свещенник, и дядо му също (тука вече той ме избудалка) е персонаж от картината на Вершчагин — На Шипка всичко е спокойно и още по-спокойно ми го показа — бил на педя встрани от рамката и не го хванал кадъра. Произхождали от немците, заселили се по поръчка на Петър Велики да правят металургия и полека-лека станали руснаци. Чудесни хора, всеотдайни приятели, многократно си гостувахме, имаха подобно на нас дъщеря Льоля (Елена — специалистка да се жени все за генералски синове и да ги дарява с генералски внуци) и син Коля (Николай, къдрав и рус красавец, като витяз от прикзките, все с неприятности заради отказа му да членува в Комсомола, че и го афишира непрекъснато, грабва една едноцевка, мешка и потъва в тайгите — върви, че го вкарвай в Комсомола! И все го съпровождат невинни девици, по големи от него и майчински грижовни).

Историята на запознаването ни също е интересна. Бяхме свикнали да ползваме пълноценно базите на СБХ, особено през ваканциите на децата. Карахме пролетната ваканция в Боженци. Чудесна къща, местните хора ни познаваха. Понеже вечерите хладни — огнището работеше нон-стоп, дърва много; а и в съседство бяха къщите на любимите ни приятели и колеги Колю Николов — Дебелия и Иван Кожухаров, лека им пръст и на двамата, с които вечер, след напрегнат работен ден, правехме паметни разпивки. Наближаваше вече да се прибираме в Русе; всяко нещо, колкото и хубаво да е — си има край. Децата засилиха тичането из поляните и горите, да наваксат пропуснатото, а ние приехме по телефона телеграма от СБХ — външния отдел. Текстът беше малко усукан, но в смисъл: — Посрещнете трима московски художници и една жена, един скулптор, двама живописци и шеф от председателството на московските художници, преводач по-късно на дата едикоя си, час и прочие. Смятахме, смятахме — по-малко от осем не ги изкарахме, че и други щели да идват; Ами да идват — ние ще освободим места, щото така и така няма да стигнат стаите. И пристигнаха! Трима, кльощави, проскубани — бетер битници, които тогава бяха на мода. Льоша — в качеството си на живописец, дълъг към един и деветдесет метра и към петдесет кг, с омачкано като крачол лице, но с чаровна усмивка и кожено каскетче с копченце отгоре и кожено якенце, без копченце, албиноски вежди, раницата му два пъти по-голяма от него. Съпругата му Женя — скулпторка, мъжкарана, но на една трета габарита, и шефът — Гришка, дребничък, с толстоевка рубашка, декадентска фуражка, брада до пояса и гласче на козленце-дискант. Мили родни картинки; пардон — международни. Семейството правело декорациите на Дома на… не зная как се казва сега, на улица Шипка, огромна сграда за постиженията в космоса и другите работи… Женя има там в цял ръст скулптура на Гагарин в космически костюм, Льоша има огромни витражи-витрини; дъщеря им Льоля–Елена едни полубитови О-релефни натюрморти по всяко незаето кътче на сградата и прочие и прочие. За онова време — играеха си с пари. Дълго време живяха в подпокривното пространство на тая сграда, в мини-апартаментчета, където и много нещо се изпи.

На него етап, на запознанството ни, бяха изгладнели като вълци, имах в хладилника тесто за мекици, олио, сирене и яйца и им изфабрикувах промишлени количества пражитури, които кой знае защо изяждаха още преди да ги поднеса… и след години все за тях говореха.

Трябвало да бъдат вече на работа в София, шефът бил строг и непреклонен и спонтанно решихме, за по-направо да минат през Русе. Тогава имах една волга М-21, още с еленчето отпред, не си знаеше километрите, но се държеше добре, особено ако се придържаха вратите да не се отварят в движение. Много обичаха, колегите, да скиторят през почивните дни; познаваха България по-добре от нас и в много от случаите по-после, са ни били водачи да опознаем родината си, за да я обикнем. Альоша през войната е бил щурман на бомбардировач, много обичаше да си чертае карти и планчета откъде и как ще мине през следващия ден.

Една година, бяхме натоварили вече колата за летуване в Созопол с децата, носехме си за комфорт и възглавниците, цукала и прочие (катунът се мести) и — най-важното двеста парафиниране при зреждането, преди години, еднолитрови бутилки от Швепс с елитно вино от личния ми държавен резерв, когато се звънна и по телефона ни уведомиха, че току що тръгват от Москва сжигулата си, ще минат през дунавмост на едикоя си дата и се радват, че ще ни гостуват. Ами сега… казахме, че „съжале боку“, в момента тръгваме за Созопол, но им оставяме ключа на къщата на съседа Ангел, живеем до хотел Рига, да стоят колкото искат, ще се чуем по телефона и ще им разчистим терен за палатката до ресторанта на художниците в Созопол. Така и стана, че и още нещо… докато карахме летуването, се обадиха от Общината в Русе, че ще има Дийнас Русес Ригас или обратното…, демек — дни на Русе в Рига, столицата на Латвия, с която сме побратимени и, че аз трябва да нося картини от няколко по-първи русенски художника и да представям гилдията; бях Главен художник в Окръжния съвет. Тука ще вмъкна една справка за тяхната червена жигула. Женя — Евгения Андреевна Деревенко-Щейман, беше оправна и способна скулпторка от техния си тип — социалистически реализъм. Имаше зад гърба си актив — огромен паметник от бетон на защитниците на Москва — Панфиловци; знаеше къде зимуват раците, как да се снабдиш с лека кола, за която нормалните