Чешитите от моя град

за Делото дала четирима сина и една дъщеря. Двама загиват през 1867, двама се връщат от заточение в Диарбекир след Освобождението.

Единият се преправял на артист като нея — Атанас Барабата; имитирал чалнат и минавал през завардени места необезпокояван. Когато Ангел Кънчев се самоубил на Русенското пристанище, някои комити били в зандана, зорко охраняван; Барабата се мотал под отдушника на килията и си каканижел … Ангелчо се уби, Ангелчо се уби… Предал новината.

Съседът ни Никола Обретенов живя до 1939 година. Наверно е чакал да се родя аз. Баща ми често се конущисвал с него. Дядо Колю се припичал на малко столче пред портата на къщата, която построил след Освобождението, сега Музей Баба Тонка и обичал да разказва. Бил сладкодумец. Пред портата му го чакали хора от цяла България, на никого не отказвал да разказва кое-как е било. Излизал с една тава, с черепа на Караджата, съхранен от баба Тонка. Имал тремор и черепът зловещо тракал докато говорел. През 1935-та издал спомени, които често разгръщам. Жива история. Описва и своята версия за последните часове на Ботев. Щото има и други версии — много хора изписаха котли с мастило да очернят този или онзи, в крайна сметка подложиха на съмнение святото име на Ботев. Докато Дядо Колю разказвал, все се намирал някой да пита Кой уби Ботьова? Дразнел се, стискал ядно уста и се прибирал ядосан. Казвал, че Ботев е знаме, като такъв да го запомнят! И да не си измислят глупости. И до ден днешен измислят. Тълпа чакала свещенника, дал последно причастие на Никола Обретенов — казал ли бил нещо пред лицето на смъртта. Не! Обърнал глава и отнесъл тайната, ако има такава, в гроба. Казват — конете на катафалката не искали да тръгнат; какво ли не опитали — не! Трябвало да я бутат на ръце.

Най-страшни от спомените му са последните редове, в които картинно описва съдбата на последните останали от ботевата чета. Как българите — селяни от Шипково, ги предавали, а турци ги приютявали и спасявали. Объркан свят! По този повод разказвал, как и през 1887-а, при кървавата разпра между русофоби и русофили в Силистра и Русе, а той — Околийски началник, си спасил кожата, като пак турчин табанжия (кожар) го крил дълго между волските и биволски кожи, които никой не смеел да доближи заради вонята им.

Ооо, за Никола Обретенов може да се напише цял том…

Сещам се за Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) — Хвърковатия хайдутин. Прозвището му на турски било Катил — убиец; нещо като сегашните килъри. Не му е много чист косъма по тази част; лежал в румънските затвори с години, за убийства и грабежи, докато прегърнал революционните идеи. Турците треперели само като го видели и бягали панически. Има записани невероятни разкази на уж-очевидци:

Видели го, когато ядел печено ягне под зелено дърво, изгърмели отгоре му неколко пъти, а той пие червено вино с голем котел, който вдигал с едната си ръка, и нищо не искал да знае. Най-после, както си стоял, подхвръкнал от земята, достигнал до върха на високото дърво, откъснал едно клонче и пак се спуснал на местото си!

По друг повод:

Изпразни своята буйлия пушка при Върбовка, и после (след) два месеца време си кривеше вече калпака из ромънските волни кръчми, като че ли не бе ставало нищо.

Тия разкази са плод на вярването, че Филип Тотю е Хвъркат змей…

Ами… за кого по-напред от Великите ми съграждани да пиша. Щом са положени в Пантеона, значи са Особени, Нестандартни и Оригинални — Чешити!

Ще започна фейлетона и докъдето стигне… поне до Хасково! То и там сигурно са едни чешити, щом са измислили такъв чешитски конкурс. Кой ли ще им уйдиса, освен такива чешити като мене!

Чешити от всички страни — съединявайте се!

Наздраве!

* * *

Допълнение: Сега, две години по-късно от написването на горния текст, който впрочем не достигна адреса си, така и подозирах — по причина на тяхна, хасковска, грешка в обявяване на регламента — текстът да е до трийсет реда и по-лековат откъм тълкуване на „чешити“. Та, две години по-късно — виждам, че винаги един и същ исторически материал може да се погледне от различни ъгли и да се провидят през историческата мъгла нови тълкувания. Сега нучих за себе си, то и преди имаше подозрения, че черепът на Караджата съхранен от Баба Тонка, не е истинският — не е Той! В науката няма това-онова! Няма ли твърдо научно доказа-телство за нещо — значи не е то; докато се докаже.

Материалът беше отпечатан в Русе, във вестник УТРО, за Деня на Будителите и посрещнат с голям интерес.

* * *

Горният текст стана и повод за едно симпатично, задочно познанство с една нестандартна и на всичкото отгоре и талантлива, всестранно развита личност: Янко Митев — Kuklara, от Хасково. Той е пенкелер културтрегер на Хасково и съгражданите му само могат да се гордеят с него. Кукловод по професия, автор на пиеси, които сам поставя като режисьор, инициатор на градски мероприятия и прочие будителски дейности. Хасковски чешит! Все се каним да се срещнем на живо, но не би…

,

Информация за текста

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13466]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00