Дракони

— Глупачето ми, именно това доказва, че хората не са разумни. Едно разумно същество никога не би убивало за удоволствие, както правят хората с представителите от собственият си вид, тъй като насилието не е характеристика на разума. Едно разумно същество винаги е ужасено от мисълта за насилие, защото проблемите могат да се решат значително по-безболезнено с помощта на разума. Само с помощта на диалога, взаимопомощта и разбирателството могат да се разберат две разумни същества, а не със своите зъби и нокти. Насилието не само не решава проблемите — то ги задълбочава, защото насилието ражда насилие. Дори и за най-тъпото разумно същество този принцип е ясен като бял ден и не се изисква кой знае колко развит мозък, за да го разбере. Щом хората не са го разбрали, значи те просто не са разумни. Естествено ние можем в даден момент от нашето развитие да имаме възможността да им присадим разум, но Бог ги е създал за да ни хранят и разумът не е в тяхната природа. Освен това разумът означава вечно търсене и неспокоен дух, а не безметежен живот без цели и ако им дадем разум, те няма да бъдат щастливи, че ще им се налага да поемат отговорности.

Така че, Морлок, не се притеснявай толкова за хората.

— Но дядо, все пак те са единствените, които се избиват. Това не е ли уникално?

— Не, Морлок. И мравките също се избиват. Смяташ ли, че и те са разумни?

— Добре, но все пак хората строят човечниците от камък. След като използват строителен материал. Не е ли това признак на интелигентност?

— Мравките правят своите мравуняци от разнороден строителен материал — или от сламки или от камъчета.

— Да, но камъните са им споени със замазка!

— Лястовиците правят гнездата си от кал, която е универсална замазка.

Признавам, че бях леко разочарован, но продължих с надежда:

— Дядо, но те имат строга йерархичност и добра координация между обслужващите звена в човечника?

— Отново мравките, внучето ми, имат значително по-добра координация от тях и значително по-голяма йерархия.

— Но те отглеждат животни. Има ли други същества, които да правят подобно нещо?

— Пак мравките, чедо, хващат живи гъсеници и ги отглеждат за да имат готова храна за зимата, както и специфични гъбички, които използват като земеделска култура.

— Добре, но не сме ли се опитвали да установим контакт? — подех отчаян.

— Да, чедо. Преди 5 века изследователя Мосул — един от най-великите изследователи на хората — се опита да установи контакт, но беше посрещнат с техните пръчки и железа. Раните му бяха само повърхностни, но раната в душата му за това, че таеше толкова надежди по отношение на хората беше жестока. Той не успя да преживее това поражение за науката и след като подаде оставка, напусна Центъра за Изследване на Природата и отлетя в далечни земи. Предполагам, че е решил да остане насаме със себе си и да направи съответните изводи за хората. Както и да е, оттогава никой не го видя. Но това трябва да те доведе до извода, че те не могат да бъдат разумни, поради факта, че агресията не е присъща за едно разумно същество, а само за животно.

— Но, дядо, ние също ги убиваме. Не е ли това проява на агресия?

— Не, малкия. Ние ги убиваме, защото те са естествената ни храна, а ние трябва да се храним, за да живеем. Това е най-естественото нещо в природата. Докато те — за разлика от нас — убиват за удоволствие и после не използват за нищо убитите тела. Явно при тях инстинктът за убийство е много по- силен от инстинкта на глада.

Бях отчаян, но не се предадох.

— Дядо, а ще ми направиш ли услуга?

— Какво искаш мъничето ми?

— Хванах един човек. Не го хванах за забавление. Просто исках да докажа, че е разумно същество. Но не успях. Моля те, въпреки това, което казваш — опитай се да го накараш да проговори или просто по някакъв начин да проверим, дали не е разумен.

— Добре, Морлок, — усмихна се дядо — ще се опитам да дам най-доброто от себе си. Води ме при него.

И двамата полетяхме. Аз водех. Стигнахме до пещерата. Разместих камъка. Но веднага се вцепених. Човекът лежеше по гръб. Беше забил желязото си в своето тяло. Съвсем бях забравил за това желязо. Защо не го изхвърлих. Плачеше ми се. Дядо видя това и ме успокои:

— Не тъжи, чедо. Ти не си виновен. Просто не си знаел, че може да направи това.

— Но дядо, не е ли това признак на разум? Кое животно би се самоубило?

— Китът, чедо. И скорпионът. Но ти знаеш толкова малко за света. Едва на 120 години си, имаш още много да учиш. Трябва да разбереш, синко, че не може животно, което живее средно 30 години и се самоизбива където се срещне, да създаде цивилизация. В него просто не може да поникнат семената на разума, защото за разум е необходимо наличието на натрупана мъдрост, която не може да бъде постигната за толкова кратък живот от хората.

Тогава напълно разбрах, че съм грешал. Беше ми много тежко в първите два месеца, но поне апетита ми за хора се възвърна. Една вечер докато си летях обаче с мен се случи нещо невероятно. Видях крава. Реших, че това ще бъде вечерята ми и я свалих на земята за да не мърда, когато я убивам. И в този момент тя ме изгледа ужасено и жално измуча. И тогава си помислих: „О, Боже, ако кравите изпитват чувства, значи и те са дракони като нас.“ И в следващият момент ми проблесна: „Ами ако са разумни?“

— Достатъчно, момчето ми. — Прекъсна ме старият червен дракон, който е психоаналитика ми. — Ти не си луд. Нормално е да виждаш навсякъде разумни същества. Самотата е една от основните характеристики на разума. Ти просто подсъзнателно, като всички нас, желаеш да контактуваш свободно с някой не-дракон. Всички искаме това, защото самотата ни на тази планета е най-жестокото нещо с което е могла да ни накаже природата. Затова мнозина от нас започват да живеят в измислени светове или започват да пишат научно-фантастични романи. И докато сме самотни, ние вечно ще търсим, но самотата — това е бремето на разума и ние трябва да я носим на гърбовете си, докато не постигнем успех в необятните простори на космоса. Самотата — това е цената на познанието, а познанието винаги поражда и желанието, то да бъде споделено с някого, за да бъде по-сладко.

— Но докторе, вие вярвате ли, че някъде във вселената има други разумни същества?

— Със сигурност има, малкия. Просто не сме ги открили.

,

Информация за текста

© Иван Миланов Петров

Източник: http://bezmonitor.com

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1965]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:29