Три есени и самото начало на зимата

дестинации, съобщения за подписването на неясни учредителни договори, официални изявления по празнични поводи, слова на премиерите на мемоарни книги… Въпреки че програмите, декорът и изпълнителите на главните роли от време на време се сменяха, той присъстваше най-редовно, винаги благосклонен, дискретно превил гръбнак пред някоя важна личност, услужливо многословен, увлечен да убеждава. Очевидно му вървеше. Съдейки по всекидневните му публични изяви — дори много повече. Бях убеден, че е на една крачка от върховите постижения в своята обикновено-необикновена професия.

И така реших наистина да се видя с него. Есенният дъжд постоянно, месеци наред, може би години се забиваше в порите на земята, в стъклата на прозорците, в душите на минувачите, дори във всяка що-годе по-ведра мисъл. Дъждовната вода се оттичаше после кой знае къде, а в запушените решетки оставаше утайката на огорчението. Прекарах цели четири часа, изтърпявайки подозрителните погледи на пазачите и движението на капките точно срещу фасадата на хотела от хромирано стъкло, където се провеждаше приема, на който вероятно присъстваше и той. Не бях се излъгал, излезе между първите, току до един известен участник. Когато ме забеляза, прошепна нещо на своя работодател, мина през обръча на охраната с тъмни очила и разгърнати чадъри, хвана ме под ръка и ме дръпна настрана.

— Много хубаво, че си тук. Виж какво, миналия път не ти казах. Близките ми не знаят с какво точно се занимавам. Когато видиш жена ми…

Смятах предупреждението за излишно. Никога не съм се запознавал със съпругата му. Наистина, преди всичко това веднъж се случи да чакаме заедно градския транспорт и тогава той ми показа една семейна снимка. Доколкото си спомням, снимката беше изрязана така, че да се побира в портфейла, лицето на жена му беше миловидно, с големи, уплашени очи…

— Разбира се, не се притеснявай — успокоих го аз. Виждам, че нещата ти вървят добре.

Той се загледа в устните ми, като че ли по техния израз се опитваше да отгатне какво всъщност искам да му кажа. После малодушно се усмихна:

— Не е лесно. Липсва ми уважение…

— Много ли работиш? — отговорих. — Почини си, вземи си отпуска…

— Не! Не става дума за това! Липсва ми себеуважение! — провикна се и целият се сви, като че ли очакваше съдбоносен отговор.

Твърде дълго търсех думите, с които да му отговоря.

Известният участник от приема направи нетърпеливо движение с ръка. Моят познат от студентските години се обърна и бързо се отдалечи. Разделяше ни обръчът на охраната с чадърите и трийсетина метра, но на мене ми се струваше, че преди да влезе в черната лимузина, той ме погледна още веднъж, сякаш отчаяно искаше да кажа каквото и да било.

Зима, самото начало

Не минаха повече от две седмици и заварих на дървото, на онова, изсъхналото, на самия край на улицата, забоден некролог със стилизирана клонка. Дъждът биеше по неговото неясно отпечатано лице и се стичаше по сбитите букви, по обичайните изречения и редове, изпирайки чернилката в рамките на некролога. Кората на дървото беше цялата в малки метални кръгчета ръжда и белези от стотиците предишни забождания.

Влязох в параклиса малко преди уречения час. Край затворения ковчег се бяха събрали най-близките роднини. Миришеше на влажни палта. Видът на цветята не можеше да се познае от замъглените целофани. И свещите тежко дишаха. Двама омотани с въжета, нетърпеливи гробари бяха докарали катафалката и така, важно, със скръстени ръце, предупреждаваха, че е време за тръгване. Когато измънках съболезнователните фрази, жената на покойника прегърна по-силно сина си и дъщеря си, сирачетата. Да, имаше големи очи. Като на снимката — големи, уплашени очи. Шепотът й се трошеше още на устните:

— Вие дойдохте.

Мълчах.

— Благодаря.

Пъхнах глава между раменете си.

— С такава гордост ми говореше за вас…

Наведох очи.

— Де тоз късмет да се бяхме запознали по друг повод…

Няколко пръски кал се втвърдяваха на върховете на обувките и краищата на крачолите ми.

— А колегите му от работата ги няма, никого няма, дори не се обадиха…

Взирах се в пода на параклиса. Камъкът беше накапан от сълзите на восъка.

— Не, всичко уредихме, нямам нужда от нищо, само исках да ги помоля, не е редно да си отиде без слово, без думи…

Двамата гробари многозначително се прокашляха. Единият от тях дори измърмори под нос:

— Хайде, че денят отиде…

От параклиса между паметниците се губеха безброй пътечки. Нямаше свещеник. Нито траурна музика. Малкото шествие следваше скърцането на катафалката. Зад мен костелива старица разказваше на друга:

— Голямо нещастие… Беше толкова възпитан и най-вече тих човек… Знаете ли, ние сме най-близките им съседи, врата до врата, дели ни само една стена. И тогава, онази сутрин, Не вярвам на собствените си уши, ясно чувам как крещи нечовешки на някого: „Куче! Куче такова!“ И после изстрел. Кръвта, разправя племенникът на госпожа Токалич, той първи влезе, била обляла цялото огледало…

Ускорих крачка. Дъждът започна да се превръща в сняг. Нереално едрите снежинки падаха някак успокоително по бузите и челото. Долу, докосвайки разкашканата земя, под колелата на катафалката и стъпките на шествието белотата на снега мигом изчезваше.

,

Информация за текста

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиh

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиh, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10402]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00