Тръстика

Дядо изгледа всеки от нас с особен, бавен поглед. Можеше да се чуе как някъде дълбоко в гърдите си шумолящо разгъва своята тайна, после бързо се разколебава и скришом я сгъва, пак се разколебава и я разгъва пред всички да видят какво крие.

— Търся мястото, докъдето достига явето и откъдето се разпростира сънят! — отговори най-сетне с решителен глас. — По-рано явето не стигаше дори до коленете ми. Сега заля всички по-ниски краища на селото. И цялото съседно село. Тъй като не се грижехме за насипа, добре, че и досега издържа. Мога да ви кажа, че отгоре, от бора, работата не изглежда весело. Сполетя ни наводнение!

— Наводнение ли? — искрено се смая баща ми.

— Наводнение! — потвърди дядо. — Ще се издавим.

— Аз нищо не усещам — продължи съвсем искрено баща ми.

— То е, защото в града си свикнал на явето. Право да ви кажа вас двамата отдавна ви смятам за удавници — поясни мисълта си дядо.

— Боже опази! А ти стани от стола! Мръдни от мястото си! Какво говориш, клетнико! — баба се мъчеше да прекръсти всяка негова дума.

— Не се вайкай, късно е, удавници са, откак отидоха там — спокойно отговори дядо.

После все пак стана за малко от стола. Толкова, колкото прав да добави:

— Наистина, и това е живот, и така може да се живурка!

Настъпи тягостна тишина. Баща ми безпомощно се усмихна. Няколко пъти се обърна наляво и надясно, като да търси изход, макар да обядвахме на двора. Най-после се досети и с видимо облекчение въздъхна:

— Метафора.

— Да не си станал късоглед? Извинявай, но аз съм здрав като дрян! — изправи се дядо и дори гордо се тупна по гърдите.

До края на обяда никой вече не се докосна до питанията. Онова, което остана от тях, баба внимателно събра и вдигна за самотните зимни дни. Представях си я като малка птичка, може би точно като калугерица, на която тези трошички занимания й помагат да се изхрани до следващото ни идване.

Оттук хубаво можеш да видиш положението на нещата

Докато баба разпитваше мама и татко дали тази метафора е някаква опасна болест, двамата с дядо тръгнахме да се поразходим. Разбира се, дъвчехме сламките следобедна светлина.

Пътеката към хълма лениво лъкатушеше. Въздухът се разреждаше. Тежестта, която чувствах около врата си, падна до нивото на кръста, а когато се изкачихме на една полянка, тежестта се спусна до прасците.

— Оттук хубаво можеш да огледаш положението на нещата — замахвайки с ръка, дядо посочи към долината. — Явето приижда най-вече по пътя.

Наистина от това място, от полянката, главният селски път, прекаран през полето и орните ниви, изглеждаше като пороище, през което неудържимо препуска огромният талвег на явето, способен да преобърне всичко пред себе си. На безопасно място беше само онова, което се намираше достатъчно високо, извън обхвата на побеснелия порой.

По средата на средния хълм съзирах границата. Буковата гора беше разредена, някак си оклюмана в долния край. В горния се зеленееше, бих се заклел, че не й липсваше нито едно листенце. Изобщо всичко над линията, където се докосваха сънят и явето, беше по-пълно. Небето беше по-ясно. Планините — като брегове в синьо. Птичите ята — като пяна, която се събира ту тук, ту там.

Всичко под чертата, където се докосваха сънят и явето обаче, беше в голямо безредие. Нямаше никакво съмнение, че в някога красивата долина пороят на явето беше докарал купища излишни неща. Къртичините на къщите загрозяваха полята. Металните мостове грубо стесняваха потоците и реката. Синурите размътваха повърхността на земята. Едва сега разбрах напълно загрижеността на дядо.

Крачка по крачка, без желание, се запътихме назад.

Дядо каза:

— Преди да се върнем долу, вземи колкото се може повече сън, ще ти стигне поне за известно време.

Спрях се и дълбоко поех дъх. После замижах, престанах да дишам и се гмурнах.

Сгънатата хартийка и нейното съдържание

Когато влязохме в двора, на масата търпеливо ни чакаше голяма кошница с ябълки, царевично брашно, орехи, мед, дамаджанка с люта ракия, венчета чесън против уроки, стрък босилек — всичко, покрито с кърпа с извезани кръстчета.

Здрачът разпиляваше копите дневна светлина. Вместо тях подреждаше лунните лъчи.

— Защо не пренощувате? — плахо попита баба.

— Други ден сме на работа — отговори мама.

— Вярно, не е удобно — бързо се съгласи баба.

Дядо мълчеше. Докато се диша през куха тръстика, не може да се говори.

— Останете си със здраве — усмихна се баща ми.

— Когато стигнеш завоя при реката, недей да завиваш подир светлината от западна страна — загрижено го съветваше баба. — Това, дето святка, са очите на ламята, разправят, че точно тия дни се мотаела насам…

— Да тръгваме — прошепна мама. — Да тръгваме, че ще ми пораснат сълзи.

С баба се разцелувахме. С дядо само се ръкувахме.

Докато ръката ми беше в неговата, усетих, че ми предава някаква сгъната хартийка. С погледа си сочеше нагоре, там, където над явето, се люлееше сънят. Някакво тайно послание, помислих си и трескаво стиснах пръсти.

Не се мина много време и се осмелих да разгърна хартийката. Но на нея нямаше нито дума. Само в средата на нагърченото листче имаше малко зрънце, шарено зрънце от куха тръстика.

Знаех, че след нас котката отново е заела мястото си на пейката, дядо мълчаливо връзва на кръстци лунни лъчи, а баба с натежало сърце затваря вратницата.

,

Информация за текста

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиh

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиh, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10394]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00