Разказ

— Това е моята дъщеря. А това е моят зет. Това е мой стар приятел от далечна чужбина!

— Приятно ми е — ръкувах се аз.

— Майка ми е разказвала за вас, Храниславе — поклони се сдържано жена ми.

— Станислава, имаш хубава дъщеря — учтиво каза гостенинът в тон с порядъчния си вид.

Жена ми ме погледна одобрително. Това означаваше: всичко започна идеално.

Госпожица Станислава Т. повика дъщеря си в кухнята да й помогне нещо, вероятно да събере смелост. Аз предложих на гостенина пиене. Казах му:

— Препоръчвам ви ликьора от орехи.

— За съжаление, не смея да пия алкохол — отказа Хранислав.

— Здравни неволи ли? — попитах уместно.

— Как да ви кажа, има едно дълго и заплетено латинско название, но по нашенски казано, имах дългогодишни угризения на съвестта. Вие трябва да знаете за романа ми със Сташа. Наистина, като я виждам толкова доволна, се чувствам по-добре. А какво отглежда тя в тези празни саксии на прозореца?

Изтръпнах целият. Нима е възможно толкова бързо да ни прозре? В джоба си стисках листчето със своите бележки, но нямаше начин да го извадя незабелязано, бях принуден да говоря наизуст:

— Ех, жалко, че не дойдохте през пролетта! Нямате си представа какво ли не никне тук! Шарения! Миналата година тук се отбиваха и птици! Прелест! И слънцето се вплита! По цяла нощ остава! Щом ви казвам! Не можете да познаете ден ли е, или нощ!

— Да, да, само нашата страна може да роди нещо толкова чудесно — промърмори разсеяно гостенинът.

Чужбина е богата на щастие, у нас то е рядкост

Беше истински семеен обяд. Говореше се много, чиниите се предаваха от ръка на ръка, добавяха се думи и сол, подканваше се, досипваше, духаше в лъжицата, с интерес се опитваше и слушаше.

Дали заради онази болест, или заради нещо друго, но гостенинът хапваше най-малко от всички. Само любопитно кокореше очи, жаден да узнае от нашия разговор нещо повече за живота на Сташа, всичко, което не знаеше, а сега нямаше смелост да попита.

Но колкото повече времето минаваше, ставахме все по-мълчаливи. Страхувахме се да не би по някаква непредпазливост да развалим вече създаденото впечатление: животът на Сташа е пълен като тази изобилна трапеза, около която сме се събрали.

Може би от желание за още нещо, може би развеселен от небрежността на нашите стенни часовници, чужденецът ставаше все по-приказлив. Описваше ни какво е работил, как постигнал несъмнен успех, думата „несъмнен“ беше подчертана два пъти; как бил назначен за съветник на правителството, думата „правителство“ беше изречена с многозначителен шепот; как станал съсобственик на една от тамошните най-големи минни компании, думата „най-големи“ придружи със замах на ръката. Наистина, жена му го напуснала, а децата живеели далеч от него.

— Въглища ли копаете? Желязна руда? Нещо трето? — попитах и станах да открехна прозореца, стори ми се, че в стаята стана тясно от такива размери.

— Не — отговори той. — Моята компания търси щастие.

— Чужбина е богата на щастие, у нас то е рядкост казах, не без известна доза завист.

— Може би — колебливо потвърди Хранислав. — Но преди всичко трябва да се прехвърлят огромни количества нещастие. Не можете дори да си представите тези необятни безплодни планини. Знаете ли, щастието вече не е въпрос на съдба. Трябва да познавате и да разполагате с най-съвършена технология.

— Все пак щастието си е щастие. Като го откриете веднъж, можете да си живеете съвсем спокойно.

— Не, млади човече — отговори Хранислав. — Когато намерим парченце щастие, ние го продаваме, за да продължим нашите проучвания и разработки. Непрекъснатите вложения са много важни.

— Добре, но все пак веднъж трябва да се спре.

— Нито една компания не може да си позволи това. Започването на нови издирвания е скъпо…

— Не разбирам! — прекъснах го аз. — Не разбирам целта на тази работа!

Хранислав млъкна. Възцари се стъклена тишина.

Станислава Т. ме погледна уплашено. В очите на жена си съзрях укорителен отблясък. Чужденецът продължаваше да мълчи, единствената промяна беше в това, че сега лицето му се беше зачервило.

— Прощавайте, малко прекалих — понечих да се измъкна от неприятната ситуация.

— Няма нужда да се извинявате, аз също не разбирам — призна той и отново разсеяно погледна към глинените гърнета на прозореца.

Сбогом

Разделихме се с тези малко думи. Разцелувахме се по нашенски. Станислава Т. наблюдаваше от прозореца как той уморено се отдалечава по улицата. После, въздишайки, взе да рови с пръст тъмните бучици в своите саксии.

— Казвате, че напролет филизите са такива, че и слънцето се вплита в тях? — попита сякаш за себе си, без да се обръща.

Нямах сили да добавя каквото и да било.

,

Информация за текста

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиh

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиh, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10398]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00