Картини от една изложба

оголените тополи край нощната вода, от призрачно нашарените от сенки клони на върбалаците. Хората треперят от страх от това течение, което не се вижда, но сигурно, носейки какво ли не, подмолно търкаля времето, обръща минало и бъдеще, капризно размества удавници, рибни пасажи, дупки и наноси, оглажда камъни, бавно руши бреговете на настоящето. Хората потреперват зиморничаво от далечната, прегърбена планина, от върха под синия лед, от очертанията, които почти се сливат с полегналия свод. Плашат се от пространството, което направо от града, спокойно, без никакво препятствие, се разпростира към неизвестното, където няма ясни знаци, където можеш да се изгубиш сред множеството посоки, въпреки че целият живот се свежда до движение в кръг, където от древната тъмница, както твърди легендата, ни дебнат злите очни цепки на язовци, святкат склерите на прилепи, проникват зениците на бухали…

Север, втори път

Около картините на вътрешния двор на сградата пълна тишина. Мъртвило. Онзи старец, може би пияница, със сигурност бездомник, се събуди. Още щом стана, се изплю, нетърпеливо се разкопча и блеейки към съзвездията, се изпика. Чу се как струята дълго жабурка по пликовете с разядено лепило.

Тук-там в локвата плуваше лунният кръг.

Юг, същото

На улицата събитията се оттекоха няколко пъти.

Изборните плакати, дори некролозите, бяха облепени с нови лица, заслужаващи доверие. Само онази отчаяна жена и онзи млад мъж с детето с неестествено отпусната глава, само онази двойка, сполетяна от нещастие, не можеше и не можеше да мръдне, да се оттласне от съдбата.

— Браво! — извика прекалено силно някой в галерията, друг промърмори нещо многозначително.

Изток

Прозорците на източното крило разкриваха, впрочем от самото начало, една и съща гледка — борове и ели, надгробен паметник на владика от края на по-миналия век и контурите на църква, от чиито три тесни, но високи сводести ниши, през витражите, залети с олово, припламваха фитилите на кандилата и вощениците. От самото откриване на изложбата тук нищо не се промени. Затова пък пред тези постоянни картини се събираха все повече поканени. Отначало незабелязано. След това в такова количество, че се получи суматоха. А после и небивала блъсканица, при която по-силните избутваха по-слабите, за да се доближат колкото се може по-близо. Накрая, сред общия мрак в галерията, пред тези прозорци се тикаха толкова хора, че първите се озоваха до самите стъкла с деформирани бузи и носове, а зад тях се вихреше почти истинска битка за място до скута на онова далечно, нереално топло блещукане.

Коктейлът

Внезапно, така както беше изчезнала, светлината блесна. Всичките дванайсет прозореца мигом се изгубиха в белотата на тавана, стените и мраморния под. Поканените взеха да се отдръпват от рамките, припряно оправяйки официалните си тоалети и смутените изражения на лицата си. Една млада жена започна любопитно да изследва погледите на мъжете, опитвайки се да открие кой от тях в онази суматоха беше сложил топлата си длан върху бедрото й. Обслужващият персонал на галерията почти незабелязано премести завесите. Тишината бе прекъсната първо от сервитьорите, които дискретно предлагаха освежителни напитки. Със звъна на чашите и поклащането на отбраните питиета отново живнаха любезните усмивки и разговори между поканените…

,

Информация за текста

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиh

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиh, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10401]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00