Ето защо Хейгън започна отново, говорейки с най-обикновен глас.
— Погледнете визитната ми картичка — каза той. — Аз съм адвокат. Мислите ли, че бих рискувал? Произнесох ли една заплашителна дума? Позволете ми само да кажа, че съм готов да приема всяко поставено от вас условие срещу, участието на Джони Фонтейн. Смятам, че предложих вече достатъчно много за една толкова дребна услуга. Услуга, която, както разбирам, ще бъде и във ваш интерес, ако я направите.
Джони казва, че признавате, че той е най-подходящият за тази роля. Позволете да кажа, че тази услуга нямаше никога да бъде поискана, ако това не беше така. В същност, ако се тревожите за капиталовложенията си, моят клиент ще финансира филма. Но разрешете ми да бъда абсолютно точен. Разбираме, че вашето „не“ си е „не“. Никой не може, нито се опитва да ви насили. Знаем за приятелството ви с господин Хувър и бих могъл да добавя, че моят шеф ви уважава за това. Той много уважава тази връзка.
Уолц си играеше с голяма писалка с червено птиче перо. При споменаването на пари интересът му се възбуди и той престана да си играе. След това покровителствено каза:
— Бюджетът на този филм възлиза на пет милиона. Хейгън леко подсвирна, за да покаже, че се е изненадал.
После съвсем естествено каза:
— Шефът ми има много приятели, които подкрепят решенията му.
За първи път Уолц поглеждаше сериозно на нещата. Той разгледа визитната картичка на Хейгън.
— Никога не съм чувал за вас — каза той. — Познавам повечето известни адвокати в Ню Йорк, но кой, по дяволите, сте вие?
— Аз съм адвокат на една известна реномирана корпорация — каза Хейгън сухо. — Сега по изключение се занимавам с този случай. — Той стана, — Няма да ви отнемам повече време. — Подаде ръката си и Уолц се ръкува. Хейгън направи няколко крачки към вратата и отново се обърна към Уолц. — Разбирам, налага ви се да се занимавате с много хора, които се опитват да изглеждат по-важни, отколкото са. В моя случай е вярно обратното. Защо не се осведомите за мен от нашия общ приятел? Ако размислите, обадете ми се в хотела. — Той спря за малко. — Може да ви звучи като кощунство, но моят клиент е в състояние да направи за вас неща, които дори господин Хувър би намерил, че са извън неговите възможности.
Видя как очите на кинорежисьора се свиват. Най-после Уолц схващаше какво му говорят.
— Между другото, аз се възхищавам от филмите ви — каза Хейгън с възможно най-раболепния глас, който можа да постигне. — Надявам се, че ще можете да продължите хубавата си работа. Страната ни има нужда от нея.
Късно този следобед секретарката на режисьора се обади на Хейгън, че след един час ще мине кола да го вземе и да го закара в извънградското жилище на господин Уолц за вечеря. Съобщи му, че пътуването ще трае около три часа, но че колата е снабдена с бар и няколко вида ордьоври. Хейгън знаеше, че Уолц отива дотам с частния си самолет и се чудеше защо не бе поканен да пътува с него. Гласът на секретарката добави учтиво:
— Господин Уолц предлага да си вземете нещата за преспиване, а на сутринта ще ви закарат до летището.
— Ще постъпя, както ми предлагате — каза Хейгън. Това бе един учудващ факт. Откъде знаеше Уолц, че ще пътува обратно за Ню Йорк със сутрешния самолет? Той помисли известно време. Най- правдоподобното обяснение бе, че Уолц е изпратил детективи по следите му, за да съберат всичката възможна информация. Тогава Уолц със сигурност знаеше, че той представлява дон Корлеоне, което значеше, че знае нещо за него, което, от своя страна, означаваше, че сега бе готов да приеме нещата сериозно. Може пък нещо да излезе, помисли си Хейгън. А може би Уолц бе по-хитър, отколкото му се бе сторило сутринта.
Домът на Джак Уолц изглаждаше като неправдоподобен кинодекор. Имаше къща като на плантатор, заобиколена от великолепна, покрита с черна земя алея за езда, конюшни и пасища за цяло хергеле коне. Храстите, цветните лехи и тревата бяха така грижливо поддържани, както маникюрът на кинозвезда.
Уолц посрещна Хейгън на една остъклена, с климатична инсталация веранда. Продуцентът бе облечен неофициално със синя копринена риза с отворена яка, с бежови памучни панталони и меки кожени сандали. Оградено с всички тези цветове и скъпи материи, съшитото му, упорито лице бе поразително. Той подаде на Хейгън необичайно голяма чаша с мартини и взе една за себе си от приготвения поднос. Изглеждаше по- приятелски настроен, отколкото през ранните часове на този ден. Сложи ръка на рамото на Хейгън и каза:
— Имаме малко време преди вечеря. Да отидем да видим моите коне. — Докато отиваха към конюшните, той каза: — Проучих ви, Том, трябваше да ми кажете, че Корлеоне ви е шеф. Аз си помислих, че сте някой третокласен ходатай, нает от Джони да ме провокира. А аз не се поддавам на провокации. Не че искам да си създавам врагове, просто никога не съм вярвал в това. Но сега нека се позабавляваме. За случая можем да поговорим и след вечеря.
Съвсем неочаквано Уолц се оказа наистина мил домакин. Той обясни новите си методи и нововъведения, с които се надяваше да направи своя конезавод най-преуспяващия в Америка. Конезаводът бе изцяло пожарообезопасен, максимално хигиенизиран и се охраняваше от специална команда частни детективи. Най-накрая Уолц го заведе до една конюшня, на външната стена на която беше сложена огромна бронзова табела. На табелата бе написано името „Хартум“.
Неопитността не попречи на Хейгън да забележи, че конят в тази конюшня бе едно прекрасно животно. Хартум бе смолисточерен и само на огромното му чело имаше бяло като диамант петно. Големите кафяви очи блестяха като златни ябълки, а черната козина върху здравото тяло бе като коприна. С детинска гордост Уолц каза:
— Най-добрият състезателен кон в света. Купих го миналата година в Англия за шестстотин бона. Обзалагам се, че дори руските царе не са давали толкова много пари за един кон. Но той няма да се състезава. Ще го оставя за разплод. Ще създам най-големия конезавод за състезателни коне, съществувал някога в тази страна. — Той погали гривата на коня и нежно извика: — Хартум, Хартум. — В гласа му имаше истинска обич и животното му отвърна. Уолц се обърна към Хейгън:
— Знаете ли колко добър ездач съм. За първи път яздих, когато бях на петдесет години. — Той се засмя. — Може би някоя от бабите ми в Русия е била изнасилена от казак и аз съм наследил кръвта му. — Той погъделичка Хартум по корема и с искрено възхищение каза: — Вижте му само чреслото. И аз бих искал да съм като него.
Те се върнаха в къщата, за да вечерят. Сервираха трима келнери под ръководството на един иконом. Покривката бе със златни нишки, приборите бяха сребърни, но Хейгън намери храната посредствена. Очевидно Уолц живееше сам и също толкова очевидно бе, че не е човек, който държи на храната. Хейгън изчака, докато и двамата запалиха по една огромна хаванска пура, и попита:
— Ще получи ли Джони ролята или не?
— Не мога — каза Уолц. — Не мога да включа Джони в този филм, дори да искам. Договорите за всички роли са подписани и снимките започват през следващата седмица. Не мога да променя нещата по никакъв начин.
Хейгън каза раздразнено:
— Господин Уолц, голямото предимство да имаш работа с хора с най-високо положение е, че подобно извинение е несъстоятелно. Вие можете да направите всичко, каквото пожелаете. — Той дръпна от пурата си. — Не вярвате ли, че моят клиент е в състояние да удържи на обещанията си?
Уолц отговори сухо:
— Уверен съм, че ще имам неприятности с работниците. Гоф ми се обади за това по телефона, кучият му син, и по начина, по който ми говореше, човек никога не би допуснал, че му плащам тайно по сто хиляди годишно. Убеден съм, че можете да откажете този мой некадърен актьор от хероина. Но това не ме интересува, а мога и сам да финансирам филмите си. Мразя това копеле Фонтейн. Предайте на шефа си, че това е единствената услуга, която не мога да направя за него, но също и че трябва да ме изпита пак, като
