Клео Протохристова
Да чуеш звука от пляскането с една ръка
Заглавието, с което се появява тази книга, би могло да се стори на немалко от читателите издателска приумица. И това няма да бъде докрай неоснователно. Защото самият Селинджър никога не е издавал творбите си точно по този начин. Включените в това издание разкази и повести след обичайния си дебют в „Ню Йоркър“ — списанието, чрез което писателят системно е представял за първи път творбите си на читателската публика — са били последователно обединени в три книги: „Девет разказа“, „Франи и Зуи“ и „По-горе билото, майстори. Сиймор. Запознаване“. Въпреки това настоящият сборник отговаря на същината на авторовия замисъл. Към цялостния, вътрешно завършен цикъл „Девет разказа“ Селинджър прибавя поредица от повести за семейство Глас, за отделни членове на което са споменава още в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“, „Мече-буболече“ и „Долу при платноходката“. Вторият цикъл е незавършен. Само формално, тъй като след публикуването на „Хапуърт 16, 1924“ в 1965 година писателят не е предложил на читателите си нито ред. Двусмисленият маниер, чрез който той се представя за двойник на Бъди Глас, повествователя на цикъла, както и очебийното емоционално съпричастие към героите ни карат да вярваме, че раздялата му със семейство Глас не е окончателна. Но за вече двадесетгодишната му изолация се знае твърде малко. Само от неохотно направените изявления и от логиката на самото му творчество, което показва непротиворечиво движение към все по-интензивни творчески търсения и загуба на интереса към публичен успех, може да се направи хипотетичният извод, че писателят продължава да гради поетичния си свят. Но във всички случаи четирите повести, избрани за това издание, представляват художествена цялост. Решението да се озаглавят като „Семейство Глас“ не е просто резултат от повърхностно сумиране на основната им тематична определеност. Не е и израз на инерционно литературно мислене, захранено от образци като „Семейство Тибо“ и „Буденброкови“. То е избрано с убеждението, че не може да има по- подходящо заглавие за поредица от творби, в които се разказва за семейство Глас, ако авторът им вече е нарекъл книгата си, която съдържа девет разказа, именно „Девет разказа“. Що се отнася до необичайното съчетаване на две заглавия, то е отново отговор на внушение, което идва от Селинджър. Бихме могли да си позволим подобна непривичност, след като самият той не само използва „двойни заглавия“ за две от всичко трите си книги, но и онасловява повестта, която трябва да бъде ключ към предходните творби „Сиймор. Запознаване“.
И все пак, разбира се, всяко „редакционно“ заглавие е поне донякъде произволно. И ако в нашия случай, както, надяваме се, става ясно, няма поне насилие над автора, неизбежната неравностойност на „дописването“ е все пак налице. Заглавието „Семейство Глас“ си остава съответен, но еднозначен отговор на многозначния въпрос, изразен чрез заглавието „Девет разказа“, чиято провокираща буквалност предизвиква избледняване на прякото значение и активизира готовността за символичното му тълкуване. Всеизвестният интерес на Селинджър към източните философии1 насочва към подобието с древноиндийската метафора за деветвратния град, с която се означава човешкото тяло и вложеното в него субективно съзнание. Освен това заглавието буди асоциации със санскритската поетика, които ще изясним по-късно. За правомерността на подобна връзка свидетелства епиграфът към цикъла — коанът2 „Една ръка“ на Хакуин Осьо, поет, художник и проповедник, живял от 1685 до 1768 година. Буквалният му превод гласи: „Знаем звука от пляскането на две ръце. Но какво е звукът от пляскането с една ръка?“
Тълкованията на този коан са многобройни и противоречиви, което съответства на самата му същност, на неговата алогичност, която поради несъвместимостта си с податливите на формулиране отговори въздейства върху съзнанието като стимул да отиде отвъд смисъла. Така че всеки словесно изразен отговор е само приблизителен и най-вероятно неточен превод на истината, към която коанът насочва — недостъпна за описания или определения в своята трансцендентност. От изследователите на зен коанът „Една ръка“ се тълкува като внушение за непознаваемостта на света, като утвърждаване на интелектуално непостижимата реалност на „звука от една ръка“ редом със сетивната и логическа реалност на пляскането с две ръце. В ролята си на епиграф към цикъла коанът трябва да подготви читателя за досег с неизразимото, да го настрои за нестандартно, отвъдсетивно и отвъд рационално възприятие, което да съпровожда традиционния прочит и да го допълва. На тази основа се градят изборните внушения, които и без да бъдат конкретно разпознати, нюансират в необходимата гама вече подсказаната чрез обичайни литературни средства поетическа атмосфера.
Подобна многозначност нито едно неавторско заглавие не може да постигне. Не би могло и да си я позволи.
За всеки, който прочете събраните тук разкази и повести, ще бъде очевидна тяхната взаимна обвързаност — понякога фабулна или тематична, по-често емоционална и неизменно — нравствено- философска и естетическа. Селинджър използва традиционните похвати на циклизираните повествования. Той обяснява случилото се в „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ чрез „По-горе билото, майстори“ или извежда като главно действащо лице в „Долу при платноходката“ Бу Бу, която в другите творби само се споменава или присъства единствено чрез посланията до братята си. Понякога връзката се осъществява чрез по-сдържани намеци. Като този с историята на Елоиз от „Мече-буболече“, в лицето на чийто нелепо загинал любим може да се отгатне единият от близнаците Глас — Уолт (фактите около смъртта му са изяснени от Бъди в друг от разказите). А в отделни случаи връзките са почти хипотетични. Например чрез любимия си автор, никому неизвестния Л. Манинг Вайнз, съпругът на същата Елоиз смътно се идентифицира като командира на ротата, в която служи Бъди по време на събития, показани в „По-горе билото, майстори“.
Освен тези обичайни похвати за оформянето на цикъла, обвързаността на отделните творби се осъществява и по значително по-дълбок и по-интересен начин, за който, както вече се спомена, е намекнато още в заглавието. Тази вътрешна връзка между деветте разказа се осъществява в съвършено дискретната област на пряката им съотнесеност с учението за поетическите настроения от санскритската поетика. Според нейните постулати всяка истинска художествена творба трябва да притежава освен прякото и преносното си значение, и скрито, „затаено“, сугестивно значение (дхвани). Най-същественото скрито значение се изявява чрез внушаване на читателя на определено поетическо настроение (раса). В санскритската поетика има девет основни поетически настроения — еротично, комично (или сатирично), патетично, ужас, героично настроение, страх, отвращение, удивление и спокойствие. Към тях впоследствие била прибавена — като десето поетическо настроение — роднинската нежност и привързаност. Деветте разказа на Селинджър и свързаният с тях цикъл за семейство Глас не само пораждат алюзия за десетте поетически настроения, но са подредени в последователност, която напълно съответства на класификацията и реда на расите в санскритската поетика. Пак по нейните правила поетическото настроение трябва да бъде внушено с помощта на съответстващи „главни чувства“ (стхайи бхава). Ето защо всеки от деветте разказа се изгражда на основата на едно от тях, при това в нормативната им последователност. „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ има за „главно чувство“ любовта, „Мече-буболече“ — смеха, „В навечерието на войната с ескимосите“ — състраданието, „Човека, който се смее“ — гняв, „Долу при платноходката“ — мъжество, „На Есме — с обич и омерзение“ — страха, „Синият период на Де Домие-Смит“ — откровение, „Теди“ — отричане от света. Цикълът за семейство Глас се строи на чувството за родствена преданост.
Внушаването на главното чувство се осъществява по най-различни начини. Има, разбира се, творби, в които то се проявява пряко — в повестите за семейство Глас и в някои от разказите, като например „В навечерието на войната с ескимосите“, където нетърпимостта на Джини към Селина рязко се пречупва в спонтанно избликналото, изразено по детски, но превърнало се в катализатор на нравствената и зрелост съчувствие към трогателно смотания Франклин, както и в развиващата се с огледална противоположност история на неговия приятел, която започва със състрадание, за да стигне до ожесточение. Пряко присъства „главното чувство“ и в „Долу при платноходката“ — в тона на разговора между Бу Бу и сина й, в адмиралските жестове и реплики на майката, в „героичното“ поведение на Лайънел и дори в момчешкото излъчване на Бу Бу.
В ред случаи внушението е на стилистично ниво. В „Устата ми хубава, очите ми зелени“ атмосферата на отвращение се създава освен чрез отношенията на участниците в драматичната сцена, около която е организиран разказът, но и чрез пошло претенциозното звучене на изведеното като заглавие стихче, което напомня на Артър за жена му и в което се оглежда цялата безнадеждна илюзорност на любовта му, както и чрез натрапчивото повторение на думите „пепел“ и „пепелник“3.
