изправих се и я подадох на младата жена. В бързината, без да искам, бутнах куфара и на пода се изсипа цял куп албуми за фотографии, портфейли и несесери. — Пробвайте тази, мис Фицгибън. Изработена е от най- висококачествено шевро.
Когато погледнах отново младата дама, аз за миг помислих, че продължава да ми се смее, но лицето й беше съвършено сериозно.
— Не съм сигурна, че имам нужда…
— Уверявам ви, много е удобна.
Усърдието ми най на края се увенча с успех и тя взе от мен кожените очила.
— Имат каишка за затягане — поясних аз. — Моля ви, пробвайте ги.
Отново се наведох да нахвърлям разпилените предмети обратно в куфара. Докато прибирах нещата, крадешком погледнах към коридора.
Изправих се и видях мис Фицгибън с маската на челото да се опитва да затегне каишките. Голямата й, покрита с цветя шапка правеше задачата изключително трудна. Чувството ми на неудобство в началото на нашата среща с нищо не можеше да се сравни с онова, което изпитвах в момента. Импулсивността и несръчността ми ме бяха довели до извънредно неудобно положение. Явно мис Фицгибън бе решила да се пошегува с мен и докато се опитваше да закопчае очилата, единственото, което исках, бе да ги дръпна от челото й и засрамен да избягам в стаята си. Наместо това, стоях безсилен и тъпо наблюдавах безуспешните й опити да се справи с каишките. През цялото време от лицето й не слизаше мила, тактична усмивка.
— Изглежда се заплетоха в косите ми, мистър Търнбул.
Тя подръпна кожените връзки и смръщи чело от болка.
Исках да й помогна, но бях прекалено неспокоен, за да свърша нещо полезно.
Младата жена отново подръпна връзките, но металната щипка се бе вплела здраво в косите й.
От другия край на коридора се чуха гласове и шум от стъпки. Мис Фицгибън също ги бе чула, защото погледна в същата посока.
— Какво ще правя сега? — попита ме тя тихо. — Не мога да се появя с това нещо в косите.
Тя подръпна отново, но лицето й се сви в болезнена гримаса.
— Нека ви помогна — протегнах аз ръка.
На стената в края на стълбището в отсрещния край на коридора се появи нечия сянка.
— Всеки момент ще ни открият — обади се пак мис Фицгибън, с увиснали край лицето й очила. — По- добре да влезем за малко в моята стая.
Гласовете приближаваха.
— Във вашата стая ли? — възкликнах изумен. — Сами? В края на краищата…
— Кого друг ще предложите да поканим? — попита мис Фицгибън. — Може би мисис Ансън?
Като повдигна леко полата си, тя побърза да се качи по стълбите към вратата на своята стая. След няколко секунди колебание вдигнах куфара и придържайки капака му с ръка, последвах младата жена. Почаках, докато отключи вратата, и след минута бяхме вътре.
II
Стаята беше по-голяма и по-удобна от моята. На стената бяха закачени две лампи за светилен газ и когато мис Фицгибън ги запали, стаята се изпълни с ярка жълта светлина. Зад решетката на камината гореше огън, а пред прозорците се спускаха богато надиплени кадифени завеси. В ъгъла се намираше просторен креват от френски тип с отметната покривка. По-голямата част от стаята бе заета от мебелировка, която би била съвсем на място в средна по размер приемна — шезлонг, две кресла, няколко килима, огромна тоалетка, библиотека и малка масичка.
Стоях неспокойно край вратата, докато мис Фицгибън се приближи до огледалото и освободи косите си от очилата, след което ги остави на масата.
Свали шапката си и каза:
— Моля, седнете, мистър Търнбул.
Погледнах очилата и смутено промърморих:
— Може би не е зле да си отида.
Мис Фицгибън не отговори и остана така, заслушана в гласовете на хората долу в коридора.
— По-добре да останете още малко тук — забеляза тя. — Представяте ли си какво ще си помислят за вас, ако ви видят да излизате в толкова късен час от стаята ми.
Позасмях се учтиво заедно с нея, но трябва да си призная, че бях доста изненадан от забележката й.
Седнах на едно от креслата край масата, мис Фицгибън пристъпи до камината, разрови въглените и те се разгоряха и заискриха.
— Моля да ме извините, ще ви оставя за момент — каза тя. Докато минаваше покрай мен, усетих как ме лъхна същият онзи аромат на билки, който бях усетил на стълбите същата вечер. Тя отвори някаква врата и изчезна зад нея.
Седях безмълвен и проклинах наум импулсивния си характер. Страхотно бях притеснен от създалото се положение, защото бе пределно ясно, че мис Фицгибън не се нуждае от моята маска и още по-малко се интересува от нея. Идеята, че би могла да убеди сър Уилям да я пробва, бе също толкова малко вероятна. Досаждах й, а на всичкото отгоре я компрометирах, защото или мисис Ансън, или някой друг от хотела непременно щеше да разбере, че посред нощ съм бил сам в нейната стая и доброто й име завинаги щеше да пострада.
Когато десетина минути по-късно мис Фицгибън се върна в стаята, дочух шум от вода в съседната стая и схванах, че вероятно това е самостоятелна баня. По всичко личеше, че не съм се излъгал, когато отново се появи, беше напудрила лицето си, а от косата, до преди малко прибрана в стегнат кок, сега се спущаха няколко кичура. Когато мина край мен, за да седне на другото кресло, усетих, че ароматът на билки е по- силен.
Тя се настани в креслото, облегна се и въздъхна. Държеше се с мен съвършено свободно.
— Е, мистър Търнбул — обади се тя, — мисля, че ви дължа извинение. Съжалявам, че се държах така нелюбезно вън.
— Аз съм този, който трябва да се извини — побързах да кажа. — Аз…
— Боя се, че това беше естествена реакция — продължи тя, сякаш не чула думите ми. — Последните четири часа прекарах в компанията на мисис Ансън, а на нея думите като че никога не й липсват.
— Бях убеден, че сте нейна близка.
— Тя доброволно се нагърби с ролята на мой наставник и опекун. Получих от нея много съвети. — Мис Фицгибън се изправи, отиде до тоалетната масичка и извади две чаши. — Разбрах, че не сте въздържател, мистър Търнбул, ако, разбира се, обонянието ми не ме лъже. Имате ли нещо против да изпиете с мен чашка коняк.
— Благодаря ви, с удоволствие — отвърнах аз, преглъщайки мъчително.
Тя извади метална бутилка от кожената си чанта, наля по малко от течността в чашите и ги постави на масата с думите:
— И аз понякога изпитвам нужда от нещо ободряващо.
Сетне отново се настани в креслото. Вдигнахме чашите и отпихме по глътка.
— Нещо се умълчахте — обади се тя. — Надявам се, не съм ви уплашила.
Гледах я безпомощно и единственото, за което копнеех, бе никога да не се бях впускал в тази наивна история.
— Често ли идвате в Скиптън? — попита тя.
— Не повече от два, три пъти годишно. Мис Фицгибън, мисля, че е по-добре да ви пожелая лека нощ. Не е прилично да седя тук сам с вас.
— Но аз все още не мога да разбера, защо толкова настоявахте да ми покажете шофьорските си очила.
— Мислех, че ще успеете да повлияете на сър Уилям поне да ги пробва…
Тя кимна в знак, че е разбрала.
— Занимавате се с продажба на такива очила ли?
