обърна към Върнън: — Намерихме един умрял гид малко преди да ви открием. Къде е другият?
— Един ягуар го нападна през нощта и го замъкна между дърветата. — Върнън потръпна. — Чувахме виковете и хрущенето на костите му. Беше… — Изречението завърши със сподавено хълцане. — Том, изведи ме оттук.
— Ще го направя. Ще ви изпратим — теб и Учителя — обратно в Брус заедно с Пинго.
Пристигнаха в къмпинга малко след падането на нощта. Върнън опъна една от техните палатки и те пренесоха Учителя вътре. Той отказа всякаква храна и продължи да мълчи, гледайки обезпокоително. Том се запита дали все още разсъждаваше нормално.
Върнън настоя да прекара нощта с него в палатката. Следващата сутрин, когато слънцето едва бе позлатило върховете на дърветата, той ги събуди с викове за помощ. Том беше първи. Учителя седеше изправен в спалния си чувал, силно възбуден. Лицето му бе побеляло и сухо, очите му блестяха като парченца син порцелан и се движеха бързо във всички посоки, без да се фокусират върху нещо. Ръцете му се опитваха да се хванат за въздуха.
Изведнъж той заговори.
— Върнън! — извика и затърси опипом с ръце. — О, Господи, къде си, Върнън? Аз къде съм?
Том внезапно осъзна, че сигурно беше ослепял.
Върнън протегна ръце и коленичи.
— Тук съм, Учителю. В палатка сме. Ще ви върна в Америка. Ще се оправите…
— Що за глупак съм бил — извика Учителя, кривейки уста в усилието си да говори и пръскайки наоколо слюнки.
— Учителю, моля ви. Моля ви, не се вълнувайте! Ще се върнете отново в Америка, в ашрама…
— Имах всичко! — извика Учителя. — Имах пари, имах момичета за чукане, имах къща на брега на океана. Бях заобиколен от хора, които ме уважаваха.
— Трябва да ви заведем в болница, Учителю. Не говорете, всичко ще се оправи, ще се оправи…
— И какво направих аз? Ха! Но не беше достатъчно. Като пълен глупак исках още и още! Исках още сто милиона!
Беше мъртъв.
Върнън гледаше ужасен, без да е в състояние да продума. Том сложи ръка върху рамото му и усети, че трепери. Беше грозна смърт.
Дон Алфонсо изглеждаше здравата разтърсен.
— Трябва да напуснем това място — каза той. — Дойде един лош дух да отведе мъжа, но той не иска да тръгне.
— Подгответе една от лодките за връщане — каза Том на Дон Алфонсо. — Пинго може да закара Върнън до Брус, а ние да продължим — ако нямате никакви възражения.
Дон Алфонсо кимна:
— Така е по-добре. Блатото не е подходящо място за брат ви. — И той започна да дава нареждания на Кори и Пинго да побързат. Двамата изглеждаха еднакво ужасени и нямаха търпение да тръгнат.
— Не мога да разбера — каза Върнън. — Беше толкова добър човек. Как можа да умре по такъв начин?
Върнън винаги е бил използван от мошеници, помисли си Том — финансово, емоционално и духовно. Но сега не му беше времето да го изтъква. Той каза:
— Понякога си мислим, че познаваме някого, но се оказва, че не е така.
— Прекарах три години с него.
— Да го погребем и да тръгваме.
Върнън отиде да копае гроб, а Том и Сали се присъединиха към него. Разчистиха едно местенце зад къмпинга, отрязаха корените с помощта на брадвата на Кори и започнаха да копаят в пръстта. За двайсет минути в твърдата глинеста почва беше изкопан плитък гроб. Сложиха тялото на Учителя в него, натрупаха глина догоре и запълниха гроба с гладки камъчета от речния бряг. Дон Алфонсо, Кори и Пинго бяха вече в лодките, раздразнени, нямащи търпение да потеглят.
— Всичко наред ли е? — попита Том и прегърна брат си.
— Взех решение — каза Върнън. — Няма да се връщам. Ще дойда с вас.
— Върнън, всичко вече е уредено.
— При кого да се върна, какво имам? Напълно съм разорен, нямам дори кола. В ашрама пък съвсем не мога да се върна.
— Помисли малко и ще разбереш.
— Вече разбрах. Идвам с вас.
— Не си в състояние да пътуваш с нас. Ти беше почти умрял, когато те намерихме.
— Трябва да го направя — каза Върнън. — Вече съм добре.
Том се поколеба, питайки се дали брат му наистина е добре.
— Моля те, Том.
Гласът му беше толкова умоляващ, че Том се изненада и дори усети леко задоволство. Той сграбчи раменете на брат си:
— Добре. Ще го направим заедно, точно както татко искаше.
Дон Алфонсо плесна с ръце.
— Не се ли наприказвахте? Хайде да тръгваме!
Том кимна и Дон Алфонсо даде знак да потеглят.
— Сега имаме две лодки — каза Сали. — Ще взема и аз един прът.
— Ха! Това е мъжка работа.
— Дон Алфонсо, вие сте сексистко прасе!
Старецът смръщи вежди:
— Сексистко прасе? Що за звяр е това? Обиждате ли ме?
— Определено — каза Сали.
Дон Алфонсо натегна пръта и лодката се плъзна напред. Той се ухили:
— Тогава съм щастлив. Да те обиди красива жена винаги е чест.
28.
Маркъс Аурелиъс Хаузър гледаше предницата на бялата си риза. Забеляза една малка буболечка, която пълзеше невъзмутимо нагоре към яката му, смачка я доволно между палеца и показалеца си и я изхвърли. След което обърна вниманието си отново към Филип Бродбент. Цялата му вяла префиненост беше изчезнала. Филип седеше на пода с оковани в белезници ръце и крака, мръсен, нахапан от комари, небръснат. Беше срамота, че някои хора не можеха да поддържат личната си хигиена в джунглата.
Той погледна към техния гид, Орландо Окотал, държан в момента от трима от неговите моряци. Окотал му беше причинил доста неприятности. Почти бе успял да избяга, и само упоритото преследване на Хаузър му попречи да постигне целта си. Беше му загубил цял ден. Фаталната грешка на Окотал беше в самонадеяната му увереност, че един гринго, един янки не е в състояние да го догони в блатото. Очевидно не беше и чувал за място, наречено Виетнам.
Още по-добре. Сега поне всичко беше ясно. Почти бяха прекосили блатото и индианецът не му бе нужен. Урокът, който щеше да даде на Окотал щеше да се окаже полезен и за Филип.
Хаузър вдъхна богатия въздух на джунглата.
— Филип, помниш ли, когато подготвяхме лодките? Ти искаше да знаеш за какво са ни тези окови и белезници.
Филип не отговори.
