етажите. От върха на едната пирамида стражата наблюдаваше земята, а от другата дежурен жрец наблюдаваше звездите.
Надясно и наляво от тия кули, наричани пилони, се простираха стени или по-скоро дълги едноетажни постройки с тесни прозорци и плосък покрив, по който се движеха насам-натам часовои. От двете страни на главната порта се издигаха две статуи, чиито глави достигаха първия етаж; пред тия статуи също ходеха часовои.
Когато, придружен от няколко конници, престолонаследникът приближи двореца, постът го позна въпреки тъмнината. След миг от пилона изтича някакъв дворцов служител с бяла пола, тъмна наметка и перука, която беше толкова голяма, че по-скоро приличаше на качулка.
— Дворецът е вече затворен, нали? — попита князът.
— Ти каза истината, достойни господарю — отвърна служителят. — Негово величество облича боговете за сън.
— А после какво ще прави?
— Ще благоволи да приеме министъра на войната Херхор.
— След това?…
— След това негово величество ще гледа балет в голямата зала, после ще се изкъпе и ще прочете вечерните си молитви.
— Не е ли наредено да бъда приет и аз? — попита престолонаследникът.
— Утре след военния съвет.
— А цариците какво правят?
— Първата царица се моли в стаята на умрелия си син, а вашата достойна майка приема финикийския посланик, който й е донесъл дарове от жените на град Тир.
— Има ли и момичета?
— Имало няколко. Всяка носела скъпоценности на стойност десет таланта.
— А кой броди по това време там с факли? — рече князът и посочи с ръка надолу към парка.
— Смъкват от дървото брата на ваше достойнство, който седи там от обед.
— И не иска да слезе?
— Не, сега ще слезе, защото при него отиде смешникът на първата царица и му обеща да го заведе във винопродавницата, където се събират и пият парасхитите13.
— А за днешните маневри чули ли сте вече нещо?…
— Говореха в министерството, че щабът бил отрязан от корпуса.
— И какво още?
Служителят се поколеба.
— Говори каквото си чул.
— Чухме още, че по тоя повод ваше достойнство сте заповядали да ударят петстотин тояги на един офицер и да обесят водача.
— Всичко е лъжа!… — полугласно каза един от адютантите на престолонаследника.
— Войниците също говорят помежду си, че това трябва да е лъжа — отвърна по-смело служителят.
Престолонаследникът обърна коня и се отправи към долната част на парка, където се намираше неговият малък дворец. Всъщност това беше павилион на два етажа, изграден от дърво с форма на огромен куб, с две веранди върху множество стълбове — долна и горна, които обграждаха в кръг сградата. Вътре горяха светилници, та можеше да се види, че стените са от ажурена дърворезба. Завеси от пъстра тъкан предпазваха жилището от вятъра. Покривът и на тая постройка беше плосък, с парапет наоколо; върху него имаше няколко шатри.
Престолонаследникът влезе в дома си, сърдечно приветствуван от полуголите слуги; едни от тях изтичаха с факли, а други паднаха ничком пред него. Долу той свали прашните си дрехи, изкъпа се в каменната вана и се загърна в бяла тога, която закопча под шията си, а на кръста я превърза с препаска. После на горния етаж вечеря пшенична питка, шепа фурми и чаша леко пиво, а след това се изкачи на терасата, отпусна се на ложе, покрито с лъвска кожа, и заповяда на слугите да го оставят сам, а щом Тутмозис пристигне, веднага да го изпратят горе.
Около полунощ пред дома спря лектика и от нея слезе адютантът Тутмозис. Когато той се изкачи тежко на терасата, князът скочи от ложето.
— Ти ли си?… Е, какво?… — извика Рамзес.
— Значи, още не спиш?… — отвърна Тутмозис. — О, богове, след цяла седмица трепане!… Мислех, че ще подремна поне до изгрев слънце…
— Какво става със Сара?…
— Тя ще бъде тук в други ден или ти — у тях в чифлика, на другия бряг на реката.
— Чак в други ден!…
— Чак ли?… Моля те, Рамзес, да се наспиш. Твърде много черна кръв се е насъбрала в сърцето ти и затова така ти е пламнала главата.
— А баша й?…
— Той е някакъв почтен и разумен човек. Нарича се Гедеон. Когато му казах, че искаш да вземеш дъщеря му, падна на земята и почна да си скубе косата. Разбира се, аз изчаках това излияние на бащинска болка, похапнах малко, пих вино и… най-сетне пристъпихме към преговорите. Най-напред разплаканият Гедеон се кълнеше, че предпочита да види дъщеря си мъртва, отколкото любовница на когото и да било. Тогава му казах, че ще получи при Мемфис, край Нил, чифлик, който носи два таланта годишен доход и не плаща данъци. Възмути се. Тогава му заявих, че ще получава още по един талант годишно в злато и сребро. Той въздъхна и спомена, че дъщеря му е учила три години в Пи-Байлос. Дадох още един талант. Тогава Гедеон, все още неутешим, подхвърли, че губи извънредно доброто си място на управител у господаря си Сезофрис. Казах му, че няма нужда да напуща тая служба, и му добавих десет дойни крави от твоите обори. Челото му се проясни малко и той ми призна под най-голяма тайна, че някой си Хайрес, който бил много голям господар и носел ветрилото над номарха на Мемфис, обърнал вече внимание на Сара. Аз пък обещах да му дам един бик, една малка златна огърлица и една голяма гривна. И така, твоята Сара ще ти струва: един чифлик и по два таланта годишно в пари, десет крави, бик, огърлица и златна гривна — еднократно. Това ще дадеш на баща й, благородния Гедеон; а на нея самата — каквото пожелаеш.
— А Сара какво каза? — попита князът.
— Докато ние преговаряхме, тя се разхождаше между дърветата. А когато свършихме и се почерпихме с хубаво еврейско вино, тя каза на баща си… знаеш ли какво?… Че ако не ти я бил дал, щяла да се качи на някоя скала и да се хвърли с главата надолу. Сега вече навярно ще спиш спокойно — завърши Тутмозис.
— Съмнявам се — рече престолонаследникът, облегна се на парапета и се загледа в най-затънтената част на парка. — Знаеш ли — по пътя видяхме един, който се беше обесил!…
— О!… Това е по-лошо от скарабеи! — подхвърли Тутмозис.
— Обесил се от отчаяние, понеже войската му засипала канала, който той копал в пустинята десет години.
— Ех, тоя човек вече спи дълбок сън… Мисля, че и за нас е време…
— Тоя човек е бил онеправдан — каза князът. — Трябва да намерим децата му, да ги откупим и да им дадем парче земя под наем.
— Но това трябва да се направи в пълна тайна — подхвърли Тутмозис. — Защото иначе всички селяни ще почнат да се бесят и тогава на нас, техните господари, никой финикиец няма да ни заеме и един меден утен дори.
— Не се шегувай. Ако беше видял лицето на тоя селянин, и ти като мене не би могъл да заспиш…
Внезапно някакъв не особено силен, но отчетлив глас се обади долу от гъсталака:
— Бог, единственият и всемогъщият, който няма име в човешкия език, нито статуи в храмовете, да те благослови, Рамзес!…
Смаяни, двамата младежи се наведоха.
— Кой си ти?… — извика князът.
— Аз съм онеправданият египетски народ — бавно и спокойно отговори гласът.
После всичко утихна. Никакво помръдване, никакво шумолене на клонки не издаваше човешко
