и вечно боли, защото е рана и дълго е кърмен от лютите мълнии в черни скали. И дъх да не стига — земята прескитал — пожизнен е белега в мойте гърди — единствено с него, родино, съм жител на твоите ярки горещи звезди. И пеш към звездите под облак тревожен аз нося в ръцете си шепа от сняг, която загребах от синия Рожен да хвърля край гордия Дунавски бряг. Вървя и в шума на планинската сянка живота пак тайнствен кипи поривист — Тук точи зъба си студен пепелянка, там диша със корен небесния лист. И преспа от мрамор в крайпътните храсти белее на хълма. Какво е било? И плахо пристъпям. На святото място звездица е слязла над младо чело. И топлото ехо на звездни балкани повтаря залутан през времето глас, и в мен тържествуват, белязани с рани Паисиев порив, Вапцарова страст. Тъй грее небето с копнеж по челата, над нашите пориви бдяло нощес, и тъй съществува в духа на делата. Ти — дух на звездите — в живота ни влез! А мъдри наставници шепнат уроци и вечно на примери всеки е вещ. Зад мене се хилят небесни пророци: „Ей вижте — върви към звездите пак пеш…“ Докрая! Напук на блюстители строги, пак дръзко нагоре изправям глава и чувствам как яркия, буйния огън разгаря човешките ми сетива. И чувам с дълбоко и глухо кънтене как мрака просторен изгарят звезди, и раснат към тайнството будни антени в праха на далечни и умни следи. И лумват огньове. В кръга им прасветъл проблясва трева и трепери крило, и на просълзените черни дървета опирам горещо и будно чело. И тръгвам нататък… Пътувам разнежен към тебе — Родино, към теб — Свобода, и слушам напролет как буйно и свежо тече размразената снежна вода. И утрото тръпне от хорове птичи, и в сините взривове преди деня — аз пеш към звездите
