която Сали бе приела мъчителната и тежка роля на медицинска сестра.
— Лека нощ, Дейвид. — Подпъхна края на одеялото под неподвижното му тяло. — Ще се видим утре следобед.
Огледа се, за да се увери, че брат й може да достигне с ръка чинията с бульона, чашата с вода и шишенцето с лаудана. Той щеше да му бъде нужен още преди разсъмване. После си тръгна с изправени рамене и овладяно лице. За щастие полумракът в стаята скри мъката и безнадеждността в очите й.
Цветовете започнаха да изпъкват, формите се размазаха и болката отстъпи пред опиума. Клепачите му се притвориха. Майорът мислено благодари на Бога за опиума.
Макар че не би имал нищо против да поживее още някое и друго десетилетие, Дейвид не се оплакваше от съдбата си. През почти тридесет и две годишния си пълноценен и интересен живот беше пътувал и беше се сражавал за родината си. Имаше прекрасни приятели, по-близки от братя. Единственото му съжаление бе за Сали. Тя бе изключително способна млада жена, но времената бяха несигурни. Само ако можеше дай остави достатъчно средства, за да подсигури бъдещето й. Само ако можеше…
Упойващата топлина на опиума притъпи болката и младият мъж най-сетне заспа.
Смръщила лице, лейди Джослин прекоси салона, а диплите на широката пола на костюма й за езда прошумоляха зад нея. Трябваше спешно да сподели тревогите си с любимата си леля, защото само тя би могла дай помогне в тази трудна ситуация.
— Лельо Лора?
Внезапно млъкна, защото леля й не беше сама в салона. За следобедния чай тя бе поканила лейди Кромарти — другата леля на Джослин, която обаче определено не бе сред любимите й лели. Твърде късно бе да се спасява с бягство, затова младата жена потисна въздишката си на огорчение, пристъпи напред и заговори с неискрения тон, на който отдавна бе привикнала:
— Здравей, лельо Елвира. Каква… приятна изненада.
Графинята й отвърна с не по-малко лицемерна усмивка, придружена обаче със заплашително оголване на едрите й зъби.
— Пристигнах в града да напазарувам, казах си, че няма да е зле да се отбия и да ви видя как сте вие двете. Но не мога да остана много дълго. До Чарлтън ме чакат два часа обратен път с каретата.
— Много добре знам колко е пътят до Чарлтън.
Джослин се настани на стола срещу двете възрастни дами.
Мразеше да й напомнят за дома, в който бе прекарала детството си. Обичаше това имение и на времето дори се бе забавлявала да си фантазира как ще се омъжи за братовчед си Уил, който един ден трябваше да наследи титлата. Също като баща й, той беше мил с нея, а тя лесно можеше да му налага волята си и така отново щеше да бъде господарка в Чарлтън. За щастие здравият разум и този път надделя. Уил не беше лош по характер, но тя категорично не го желаеше за съпруг.
Лейди Лора наля чай в още една чаша и я подаде на племенницата си.
— Радвам се, че се върна навреме, за да се присъединиш към нас.
Като офицерска съпруга тя бе станала истински експерт по успокояване на събеседниците в напрегнати ситуации — точно сега тази й способност беше особено полезна — където се появеше лейди Елвира Кромарти, надвисваха буреносни облаци.
След като пое подадената й чаша с чай, Джослин се облегна назад. Надяваше се, че когато навърши четиридесет години, ще остане също така приветлива и чаровна като леля си Лора. И двете бяха наследили характерната за рода Кендъл привлекателност — лешникови очи и кестеняви коси с червеникави отблясъци. Леля й беше благословена с ведър характер, може би заради двадесетгодишния щастлив брачен живот. Благословия, на която Джослин може би никога няма да може да се наслади.
Съвсем друг характер имаше Елвира. Графиня Кромарти, също беше леля на Джослин, но не по кръвно родство, а защото бе съпруга на Уилъби. Въпреки че самата тя не произлизаше от висшите кръгове, бе приела издигането си като доказателство, че наистина има Бог. Дори и в момента, докато опитваше кейка, поднесен към чая, тя не преставаше да оглежда салона със собственически поглед.
Джослин не пропусна това и прехапа устни.
— Престани да пресмяташ колко струват мебелите, лельо Елвира — заяви госпожицата с най-хладния тон, на който бе способна. — Все още не си станала господарка на този дом.
Една по-чувствителна жена би се смутила от подобна прямота, но лейди Кромарти само се усмихна невъзмутимо и любезно.
— Да не би да те безпокои наближаването на рождения ти ден, след като все още не си дори сгодена?
Припомнянето на причината за нейните тревоги можеше да се сравни само с нахълтването на лисица посред нощ сред кокошките в някой курник. Твърдо решен всичко да бъде по негова воля, дори и след смъртта му, бащата на Джослин бе оставил огромното си богатство на единствената си дъщеря, но при условие, че ще се омъжи преди да навърши двадесет и пет години. В противен случай по-голямата част от внушителното наследство, включително и „Кромарти Хаус“, където сега трите дами се бяха събрали около масичката за чай, щеше да получи брат му Уилъби.
— Защо да се безпокоя? — попита на свой ред Джослин със същата невъзмутима любезност. — Не мога да отрека, че съм притеснена чие предложение да приема, но не се опасявам за бъдещето си. Все ще успея да се омъжа навреме, за да спазя последната воля на баща ми.
— Сигурна съм, че си затрупана от предложения, скъпа — заговори Елвира с тон, красноречиво подсказващ, че мисли точно обратното. — Но когато една жена наближи твоите години и все още не е сгодена, човек си задава въпроси… — Разсеяно махна с ръка. — Какво щастие е и това, че ако решиш да си останеш стара мома, ще получиш издръжка, която ще ти стигне да се установиш в някое мило местенце, като Бат1 например.
— Но тъй като ненавиждам Бат, щастието е в това, че подобен въпрос никога не стои пред мен — отвърна Джослин с най-кадифения си тон.
Любезната маска на Елвира се превърна в злобна гримаса.
— Ти не се нуждаеш от пари. А ние с чичо ти трябва да се погрижим за уреждането на нашите пет деца. Наистина беше много непочтено от страна на баща ти да остави на Уилъби средства, които едва стигат за управлението на именията.
Всъщност четвъртият граф Кромарти бе оставил на брат си достатъчно средства, за да издържа семейството си в приличен разкош, обаче графинята бе от онези натури, които никога не се насищаха. Но преди Джослин да се поддаде на изкушението да припомни това, Елвира изпищя. Едно кафяво кълбо се претърколи през облегалката на дивана, пльосна се в широкия й скут, впери златистите си очи в графинята и садистично й се ухили.
Джослин потисна усмивката си. Изида беше надарена с типичния за котките усет да се нахвърля с наострени нокти тъкмо върху онези гости, които най-малко очакваха да бъдат нападани. Мислено си напомни да поръча стриди за вечеря на котката и дръпна шнура на звънеца, преди да прекоси салона и да вземе Изида от скута на графинята.
— Съжалявам, лельо — мило рече младата жена, — очевидно Изида много те харесва. — Или по-скоро кифличката с крем в ръката ти. — Лошо момиче!
Котката примигна умилкващо се, уверена, че мъмренето е престорено. Изида бе подарък на Джослин от неин ухажор от флота, който се кълнеше, че я е донесъл от Египет. Кадифената й жълтокафява козина и фината й костна структура наистина напомняха на изображенията на котки в древните египетски храмове. Четириногото притежаваше много повече аристократизъм, отколкото графиня Кромарти.
— Дъдли, леля ми си тръгва — обърна се Джослин към иконома, появил се в отговор на позвъняването й. — Моля те, поръчай да приготвят каретата й.
Дори Елвира можеше да разбере ясния намек, но се изправи самодоволно. Графинята не се съмняваше, че Джослин е закъсняла с търсенето на съпруг.
— Приятен ден, Лора. Ще се радвам да ни поканиш на сватбата си, Джослин. Ако въобще има такава.
Отгатнала изражението на племенницата си, Лора побърза да придружи графинята до каретата й. На границата на едно от редките си, но силни избухвания, Джослин скочи, прекоси салона и се втренчи през
