— Освен това трябва да изолираме тези роби — продължи Киро Соран. — По-добре да направиш пълен доклад до Компанията възможно по-скоро. Аз ще се прехвърля в полицейския терминал за времепредели и ще докладвам на помощник-шефа по регионалните сектори. След това…
— Почакай малко, Кърв — възрази Досу Голан. — В края на краищата аз съм управител тук, нищо, че съм нов. Аз трябва да вземам решенията…
Киро Соран поклати глава.
— Съжалявам, Дот. Не и този път. Знаеш условията, при които бях назначен от Компанията. Все още съм полеви агент от Паравремевата полиция и съм задължен да докладвам веднага щом се прехвърля в полицейския терминал. Чуй ме. Тук има сто мъже и жени, които са прехвърлени от един времепредел на един паратемпорален сектор в друг. Не разбираш ли, че светът, от който пристигат тези хора, дори не съществува в този пространствено-времеви континуум? Има един-единствен начин, по който биха могли да се окажат тук, и това е начинът, по който го направихме ние — чрез паратемпоралното транспозиционно поле „Галдрон-Хестор“. Можеш да продължаваш колкото искаш оттук нататък, но случаят е изцяло за Паравремевата полиция. Добре е да споменеш в доклада си, че се връщам към полицейския си статус и от този момент Компанията следва да спре плащанията ми. Докато не бъде изпратен някой, който ме превишава по ранг, поемам цялата отговорност. Кодекс за парваремево транспортиране, раздел XVII, член 238.
Управителят кимна. Киро Соран предполагаше как се чувства и постави внимателно ръка върху рамото на по-младия мъж.
— Разбираш за какво става дума, Дот. Това е единственото, което мога да направя.
— Разбирам, Кърв. Разчитай за всичко на мен. — Той погледна към робите с кафява кожа и около устата му се появиха бръчки на ужас и ненавист. — И като си помислиш, че наш би могъл да направи подобно нещо! Надявам се, че ще успееш да докопаш тия мръсници! Веднага ли се прехвърляш?
— След няколко минути. Докато ме няма, накарай доктора да погледне нараняванията им. Може да се инфектират. За щастие той е от нашите.
— Да, разбира се. Освен това ще изолирам тези роби, а ако Адарада докара Коруин-Иригод и бандата му, докато те няма, ще ги затворя, докато се върнеш. Предполагам, че ще искаш да ги наркохипнотизираш и да разпиташ всички — слуги и търговци?
Надзирателят, известен тук като Урадо Алатена, влезе в ограденото пространство и попита:
— Какво има, Кърв?
Агентът от Паравремевата полиция му разказа накратко. Надзирателят подсвирна, хвърли бегъл поглед към робите, които бяха най-близо до тях, и кимна.
— Усетих, че има нещо странно около тях. Дот, ама че отвратителна история. И да се случи само два дни, след като пое работата!
— Не е негова грешката — отвърна агентът. — Компанията ще е недоволна от мен, но предпочитам да наругаят мен, отколкото Торта Карф. Не казвайте на никого, докато не се върна. Ще трябва да измислим някаква история за местните. Да речем… Обяснете на охраната, така че да чуе някой от по-приказливите роби, че тези са от азиатския континент, че произхождат от народ, който е приятелски настроен към нашия и че са били отвлечени от пирати или от врагове. Това би следвало да обясни всичко.
На връщане към домакинството на плантацията забеляза група местни роби да гледат с любопитство към ограденото място. Пазачите пък бяха сложили щиковете на пушките. Никой, разбира се, не знаеше нищо за случилото се, но всички сякаш усещаха, че нещо наистина не е както трябва. А и щеше да става все по- лошо, когато в плантацията започнеха да пристигат чужденци — очевидно отникъде.
Въркън Вал изчака, докато дребната жена с тъмни очи от отсрещната страна на кръглата маса си сервира от една от купите върху въртящия се в центъра диск, после го завъртя и премести платото студена глиганска шунка пред себе си.
— Искаш ли малко, Дала? — попита той, докато сервираше парче шунка и винен сос в блюдото си.
— Не, ще взема от еленското — отвърна чернокосата млада жена до него. — И от маринования боб. Ще си изядем дажбата за свинско цял месец.
— Мислех, че хората в сектор Дуарма са вегетарианци — обади се Джандар Джард, театралният художник. — Повечето миролюбиви народи са такива, нали?
— Дуарманците нямат някаква специална забрана срещу отнемане на живот — отвърна тъмнооката Бронатан Зара, облечена в светла рокля. — Просто са изключително неагресивни. Когато бях в сектора Дуарма, в селото, където се намирах избухна страшен скандал. Изглежда, един фермер и един касапин се скараха за цената на едно прасе. Всъщност само спореха на висок глас, но цели две години след това хората продължиха да обсъждат случая.
— Не знаех също така, че имат пари — възкликна Хедрън Дала, съпругата на Въркън Вал.
— Нямат — обясни Зара. — Всичко е бартер и размяна. Какви видими средства за издръжка смятате да използвате с Вал, докато сте там?
— О, аз имам мандолина и научих с хипномех всички техни традиционни песни — отвърна Дала. — А от „Трансвреме турс“ предоставиха на Вал пълна чанта с инструменти — ще се занимава с ремонти и дърводелство.
— Чудесно. Навсякъде ще сте добре дошли — каза скулпторката Зара. — Много обичат да слушат певци, а въпреки че имат прекрасно декоративно изкуство, са най-некадърните техници, които съм виждала и за които съм чувала. Ще обикаляте ли различни селища?
— Да. Легендата е, че сме любовници, които са напуснали селището си, за да не страда от присъствието им бившата съпруга на Вал — отвърна Дала.
— О, чудесно! Напълно в романтичната традиция на Дуарма — одобри решението им Бронатан Зара. — По принцип не обичат да пътуват. Имат поговорка: „Щастливи са дърветата, които си остават винаги на едно място; нещастни са ветровете, които вечно скитат“. Но това е добро обяснение.
Талван Драс, едрият мъж с черна брада и дълго червено палто и с извезан със злато пояс, който седеше на мястото на домакина, се засмя.
— Представям си го Вал да поправя гърнета, а Дала да свири на мандолина и да пее — подхвърли той. — Поне няма да се занимавате с полицейски истории. Не вярвам да имат нещо като полиция в сектора Дуарма, нали?
— О, не — въобще нямат понятие за това — отвърна Бронатан Зара. — Когато някой извърши нещо нередно, всички съседи се събират и започват да го убеждават, докато той не се засрами, след което му прощават и вдигат пир. Прекрасни хора са, много мили и внимателни, но само след около месец ще ви станат ужасно досадни. Абсолютно не зачитат правото на уединение и лична тайна. За тях подобно желание е дори непристойно.
Един от човешките прислужници на Талван Драс влезе в стаята, изкашля се за извинение и обяви:
— Видеофонен разговор за негова храброст Маврада от Нерос.
Вал продължи да дъвче шунка с винен сос. Прислужникът повтори малко по-високо.
— Вал, търсят те! — възкликна Талван Драс с леко нетърпение.
За момент Въркън Вал сякаш не го разбра, след което се усмихна. Отдавна беше забравил за древната си благородническа титла.
— Вал вероятно е забравил, че има титла — разсмя се от другата страна на масата едно момиче, облечено в почти напълно прозрачна рокля и нищо под нея.
— Това е нещо, което един Маврад от Мнирна и Талванир никога не забравя — провлачи Джандар Джард с женствена ехидност.
Талван Драс го изгледа със сдържано озлобление, след което каза по-скоро на Въркън Вал, отколкото на него, нещо по повод благородническите титли като знаци на социално положение и отговорност, които притежателите им никога не би следвало да забравят. Това заяждане, помисли си Вал, докато излизаше от стаята след прислужника, бе грешка от страна на Джард. След десетина дни в Дергабар предстоеше премиерата на музикална драма, за която Джард бе проектирал декорите. Талван Драс бе злопаметен като слон, а една дума от Маврад на Мнирна и Талвабар бе достатъчна, за да накара дузина критици да очернят работата на Джандар. От друга страна, Джандар Джард може би постъпи хитро, като предизвика Талван Драс. На всеки критик, който се кланяше угоднически на заможния благородник, отговаряха най-малко
