Земното притегляне въздействува на всеки от нас със сила, която означаваме с G. Тази величина е еднаква по цялата повърхност на земното кълбо. Наистина на полюсите тя е малко по-голяма предвид по- малкия диаметър на Земята и защото там не действува центробежната сила от въртенето на планетата, докато на екватора е малко по-ниска. Но човешкият организъм не усеща тези различия.
В края на петдесетте и началото на шейсетте години при тренировките на първите космонавти стана ясно, че за няколко десетки секунди човешкият организъм може да изтърпи без каквито и да било увреждания и 10 G. Американски доброволци успяха да издържат 2 минути при натоварване 5 G, осем минути при 4 G и дори цял час при 3 G.
През 1947 г. по време на експерименти в клиниката на Мей се установило, че малки животни понасят дълго време дори и 2G. Двайсет години по-късно д-р Джиро Ояма от НАСА установи, че пребиваването под влияние на повишена гравитация вероятно увеличава продължителността на живота. Два плъха са живели в центрофуга цели 47 месеца, т.е. с една година повече от средната продължителност на живота им. Но според Ояма не е изключено дълголетието на плъховете да се дължи и на факта, че поради повишеното притегляне те са се освободили от мазнините си.
Засега е общоприето мнението, че в границите на продължителната издръжливост натоварването е от 1,25 до 1,50 G. Съветските физиолози отново започнаха да изследват минималното притегляне, което може да преживее човек. В началото на 60-те години те установиха, че тази величина е приблизително около 0,25–0,30 G. Дори и на Луната, където привличането е 0,16 G, движението не беше проблем за космонавтите, макар че те останаха там няколко дни. Най-ниският праг на постоянното привличане засега не е установен, защото на Земята това положение се наподобява много трудно.
Трудно е да си представим живота в постоянна тъмнина. Максималното количество светлина, което огрява земната повърхност, е около 15 лумена/кв.см. От друга страна, човек може да се движи и в среда, която е осветена само от една десетмилиардна част от лумена. Растенията също имат нужда от определено количество светлина.
Общо условие за съществуването на всички форми на земния живот е наличието на вода. Дългогодишният опит и всички проведени експерименти потвърждават простото уравнение: където има вода, там има живот!
През втората половина на 60-те години специалисти от Лабораторията за реактивни двигатели в Пасадена изследват живота в Южната земя Виктория в Антарктида. Тя се смята за най-студената пустиня в света. Биолозите установяват, че там не живеят никакви животни. Животът е представен само от колонии микроби, и то предимно в областите на безбройните езера. В тези водни оазиси се срещат кафяви водорасли, най-елементарните от които спадат към първичните продукти на органичната материя. Освен тях там има квасни гъбички, плесени и едноклетъчни. Американските специалисти обаче намериха твърде малко лишеи, т.е. по-сложни организми, които са богато застъпени във влажните части на южния полярен континент.
Едно от антарктическите езера — езерото Дон Жуан — никога не замръзва, защото съдържа калциев хлорид. Освен това солената вода е причина за неговата стерилност. Специалистите не откриха в него нито една бактерия.
Резултатите от изследванията в Антарктида са много интересни. Преди всичко в сухите долини не са намерени никакви следи от живот. Доколкото все пак учените са открили някакви организми (предимно бактерии), установи се, че вятърът ги е пренесъл от езерата или океана. Без вода животът просто не може да съществува!
Природата се нуждае също и от вятър с определена скорост. Циркулацията иа въздуха спомага за кръговрата на водата. Ето защо скоростта на вятъра не трябва да бъде много малка, тъй като процесът ще протича по-бавно и растенията и животните ще изпитват недостиг на влага. Но скоростта на вятъра не бива да бъде и по-голяма от 80 км/ч, защото след тази граница започва унищожителната стихия на бурята.
За да не се нарушат сериозно наследствените качества на живите организми, трябва и естествената радиация да има своя граница — един рентген на година или 0,22 бера на седмица. От минералите, разположени под земната повърхност, получаваме седмично 0,003 бера. Американската комисия за атомна енергия допуска 0,1 бер облъчване на седмица за хората, заети в производството на ядрена енергия.
Интересно е, че някои низши растения успяха да преживеят и ефекта от експерименталната атомна бомбардировка на тихоокеанския остров Бикини. На пръв поглед различните видове червени, кафяви, зелени морски водорасли не се промениха, но вътрешно те се бяха приспособили към по-високата степен на облъчване.
Защитата пред интензивното космическо излъчване създава предпоставки за днешното равнище на земния живот. Защитни функции имат както магнитното поле, така и трите радиационни пояса около земното кълбо. Интензивността на електромагнитното излъчване, т.е. ултравиолетовото, рентгеновото и др., се намалява от защитната атмосферна обвивка.
Не е изключено измененията в магнитното поле на Земята да влияят на така наречения „биологичен часовник“, който ръководи психофизиологичната дейност на хората. При направените опити бе установено, че растенията реагират различно в случаи, когато отсъствува магнитно поле — някои от тях поникват по- бързо, други пък по-бавно, но и в двата случая имат здрави корени. Засега максималните и минималните граници на интензивността на геомагнитното поле не са установени.
Естествено, животинските и растителните организми не биха могли да се развиват на планета с голяма геологична активност — чести изригвания на вулкани, силни земетресения, висока температура, дъжд от метеорити и др.
Дълго и сложно е било развитието на живота на нашата планета, докато достигне до днешните си форми. И сега понякога неговите граници са много подвижни и разтегливи. Но в други случаи то се подчинява на определени условия, защото иначе ще загине.
Единствената люлка
„За да намерим планета, която е обитаема според нашите представи, тя трябва да има благоприятна среда за развитие на човешките същества — твърди д-р Доул. — Начинът на търсене трябва да бъде следният: първо — да се определят изискванията за човешка среда; по-нататък — детайлно да се обсъдят качествата на големите обекти, които наричаме планети; и накрая — да се съпоставят тези фактори и да се класифицират планетите, избрани според физическите и астрономическите параметри, позволяващи появата и развитието на човека …“
Д-р Стивън Доул не е нито астроном, нито екзобиолог. Той е завършил химия и физика и от 1954 г. работи в компанията „Ранд“ в калифорнийския град Санта Моника като специалист по системен анализ. „Ранд“ е много известна фирма. Тя не произвежда никакви оръжия или електронни машини, не проектира нови ракети или подводници, а изследва най-различни въпроси от стратегическо значение. В нейните лаборатории се правят първите предварителни изследвания за създаването на американски изкуствен спътник, сценариите на различни типове термоядрени войни, плановете за абсолютния световен мир, прогнозите за развитието на света през идните трийсет, четирийсет, петдесет години … А през 1964 г. работещият в тази фирма д-р Доул издава книгата си „Онитаеми планети за човека“. В своята студия д-р Доул не прави никакви нови открития, но от познатите изследвания стига до удивителни заключения, макар че някои специалисти смятат разсъжденията му за твърде праволинейни и опростени. Във всеки случай идеите на Доул се отнасят само за онези форми на живот, които познаваме на Земята.
От всички планети в нашата Слънчева система още открай време именно Земята е имала най благоприятни условия за възникването на живот. A строгите условия от физически и биологичен характер са в тясна зависимост от нейното разположение във Вселената.
Нашето земно кълбо е едно от деветте деца на Слънцето. Разстоянието между двете тела се изчислява на 149 598 388 км (с евентуална грешка около 50 км). Това разстояние представлява „космическият метър“, който астрономите избират като най-малка мярка — така наречената астрономическа единица. Всяка минута планетата получава под формата на топлина такова количество слънчева енергия, че ако тя можеше да проникне през атмосферата до повърхността, щеше да загрява 137 милиарда литра вода до точката на кипенето. Тази енергия предизвиква налягане около 30 хиляди тона.
Земният живот съществува благодарение на Слънцето. Според възрастта и яркостта на звездата
