Херцен — пътник на „Радецки“?

Иван ПауновскиХерцен — пътник на „Радецки“?

В добре познати четива ни сепват някой път догадки като призраци.

„Кой не е чел?“ не бих казал, но сигурно „кой не е чувал?“ мога за „Былое и думы“, у нас преведена като „Минало и размисли“, всеизвестната мемоарна епопея на А. И. Херцен.

Българските интелигенти са я знаели още в годините преди Освобождението, в края на възрожденската ни епоха. И как иначе? Херцен е бил и за тях глашатай на свободното слово в изгнание, но не и в отстъпление, гръмовержец срещу всяко потисничество — национално, съсловно и културно. Скептицизмът му разяждал и техните илюзии за демократизма и буржоазна Европа. Вярно е, от друга страна, че неговите идеи за възможен отделен път на руското общество и погрешните му надежди, че може да се избегне капитализмът чрез общини и задруги, са повлияли, макар и за кратко, и на нашите революционери да мислят това за България, включително и на Христо Ботев. Но не са заблудите по-важното. И дори истинското значение на Херцен личи по това, че и след смъртта му в 1870 г. Ботев го поменува и зачита като жив автор. И едва ли не възниква у нас впечатление, че той не е знаел за кончината му. Знаел е.

Сетне пряката връзка с „Былое и думы“ поизтънява за дълго: като че докъм 20-те години на нашия век, когато български изследователи откриват косвени и цитатни отклици на публициста Ботев като читател и съмишленик на Херцен, на мемоарите и на статиите му, на емигрантските му издания, които редактирал съвместно с Н. Огарьов.

Имам предвид Б. Пенев и Г. Цанев — всеки с по една статия в сп. „Златорог“ (1926 г. кн. 5–6). Но и двамата по неизбежност, вероятно и липса на друго, са ползвали „Былое и думы“ според емигрантското издание на „Слово“ от 1921 г. Проличава, че не са точно знаели откъде Ботев е чел и цитирал съчиненията на Херцен. Б. Пенев предполага, че от т. IV на отделното прижизнено женевско издание. Но според мен се е заблуждавал. Също и Г. Цанев, когато твърди, че Ботев неточно бил цитирал. Това ще е предмет на друга наша публикация, за да не омаловажим приноса на двамата, пък и самия този въпрос, както други си позволяват невежливо и от припряност.

А тука, казахме, ще се занимаем с една догадка, засега призрачна.

Уводно ще напомня, че А. И. Херцен с официално разрешение напуснал Русия през 1847 г., всъщност завинаги, и то като бъдещ политически емигрант. В това му качество се налагало често да си мени местоживеенето. Още по-често и да пътува из свободната полицейска Европа, разбудена от революцията през 1848 г., а редовно го следели и руските царски шпиони. Тъй че навсякъде го дебнели ако не преки заплахи, то бюрократични разправии, близки до сериозни опасности — например някое задържане „за справка“, което можело да се проточи неизвестно колко. Ясно е, че рядко се придвижвал спокойно и само за развлечение на духа.

На подобен случай спира вниманието ни в „Былое и думы“. Разказва, че през 1852 г. трябвало от Генуа да иде в Лугано. Придружавал го учителят на сина му — Тесие дю Моте — химик, участник в революцията от 1848 г. и също политически емигрант. Пътували най-напред по суша от Генуа до Арона, градче в провинцията Новара. Там вече трябвало да вземат речен параход и с него да стигнат Магадин в Швейцария.

„Стигнахме през нощта в Арона“, пише Херцен, „запитахме кога тръгва параходът, узнахме, че на другия ден в 8 часа, и легнахме да спим. В седем и половина камериерът дойде да вземе куфарите ни и когато излязохме на брега, те бяха вече на палубата. И въпреки това, вместо да се качим на парахода, ние с известно недоумение се гледахме един другиму в очите.

Над шипящия и разклащащ се параход се развяваше огромния бял флаг с двуглавия орел, а кърмата я красеше надписът «Furst Radetzky». Бяхме забравили вечерта да попитаме какъв параход заминава, австрийски или сардински. Тесие съгласно версайския съд бе осъден in contimaciam (задочно — И.П.) на депортиране. Макар на Австрия това и да не беше й работа, но как да не се възползва от случая, та поне за справки да ни позадържи пет-шест месеца в затвора. Примерът с Бакунин показваше какво ще направят с мене. По договора с Пиемонт австрийците нямаха право да искат паспорти на ония, които, без да слизат на ломбардския бряг, пътуваха за Магадин, принадлежащ на Швейцария, но мисля, че те не биха се погнусили, ако можеха с толкова прост начин да заловят Мацини или Кошут.

«Какво сега», рече Тесие, «да тръгнем назад е смешно!» — «Тогава напред!» И ние се качихме на палубата.“

По нататък четем за самото пътуване с парахода, описан като нов и комфортен, ала и неприятен поради разюзданото поведение на пияни и нагли австрийски офицери. Херцен, дю Моте и един италианец едва сдържали сарказма, а сетне и негодуванието си при един инцидент с тия солдафони. Но нямало как. Налягали си парцалите срещу ръжена.

И тъй благоразумно пристигнали, но не като почтени, а като полулегални пътници на парахода „Княз Радецки“, като немили-недраги — желателни кой за френските, кой за руските съдилища и австрийски жандармерийства.

Пък и тоя параход — защо е бил „Радецки“, а не с друго някое красиво изписано име? И с тоя бял флаг и двуглав орел?

Ние комай го даже обичаме това име, защото с параход „Радецки“ Ботев и четата му слизат на Козлодуйския бряг, а в кандидатстудентските някои глави параходът се люшка заедно със стиха „Изведнъж Радецки пристигна със гръм“.

А нека турим едно уточнение, което и за после ще ни послужи. Още повече е нужно това, защото Херцен не е го оставил, не е знаел, че ще ни трябва, пък и по онова тъкмо време не е било и нужно да се разяснява. Всеки би отговорил, че въпросният модерен параход е бил така наименуван, „Furst Radetzky“, в чест на Йосиф Радецки, княз и австрийски фелдмаршал, роден в 1766 г. и все още, представете си, жив по онова време, и дори още шест години до смъртта си в 1858 г. имал удоволствието да знае, че приживе нему е построен и плава параход с името на княз Радецки.

Голяма чест. И то защото освен всичко друго се прочул като душител и съсипник на революционното движение в Италия. Тъкмо затова и плавал параходът в тия води — да напомня за прославения мракобесник и да плаши италианските бунтари и техните съмишленици. А Херцен е бил също от тях. Не споменава и случайно Мацини и Кошут, хора, с които ще го свързва лично познанство и дълбока симпатия. Имената им, а и свидетелства и мисли на Херцен за тия знаменити мъже срещаме на много места в „Былое и думы“. Ето защо не му е бил присърце и параходът на фелдмаршала.

Нататък сега нас ни интересува дали Христо Ботев е чел и знаел, а и помнил този епизод с Херцен на парахода с име „Княз Радецки“.

Не може да не го е знаел, а дали го е помнел по-късно — то е друго вече.

Описанието на случая е отпечатано като откъс из IV ч. на „Записки на Искандер“ — тъй са били озаглавени първоначално спомените на Херцен. И откъсът е даден в кн. 5 на сп. „Полярная звезда“, 1859 г.

Ще кажете в такъв случай, че доста години е трябвало да минат, за да попадне тая книжка в ръцете на Ботев.

Така е. Но не бива да гледаме на „Полярная звезда“ като на списание от наше време и да си кажем, че нерде Шам, нерде Багдат. Това издание си е било като сборник с четива, като революционна христоматия — със стихове, статии, документи и друга проза и материали, които години не са губели актуалност, защото цензурата в Русия не ги е допускала. И не е случайно, че Ботев, както са знаели съвременниците му, негови другари и познати, отделял нарочно и пазел тъкмо и най-вече „Полярная звезда“. Що се отнася до Херцен, Ботев го е слагал сред най-големите умове на славянството и на революционна Европа. От него е вземал и пример как се бърка с пръст в политическите рани на тогавашния свят.

Имаме пряко свидетелство, че през 1871 г., а аз смятам, че още от предишната, Ботев е разполагал с петата книжка на „Полярная звезда“. Отбелязвано е неведнъж, че из нея той превежда „Разговор с децата“ (Из И-ра), т.е. статия на А. И. Херцен, и като подлистници я помества в бр. 1 и 2 на вестника си „Дума на българските емигранти“, съответно на 10 и 25 юни 1871 г.

Следователно по това време ще да е прочел и епизода с „Княз Радецки“. И какво? Ще е чудно, ако не е свързал австрийския, описан от Херцен параход, с пак австрийския плаващ сега по Дунава параход „Радецки“, както и нам идва това наум.

Дали са били един и същи параход обаче?