Торта с изненада

присъствие на тортите го засища…

Една нощ, седмица или две по-късно, се събуди със странно усещане. Замъкна се до банята, изпика се и понечи да се върне в леглото, но го спря случайно хвърленият в огледалото поглед. Пресегна се и светна лампата. Силвър беше прав — наистина изглеждаше като наркоман, приличаше на чироз. Беше отслабнал, изсъхнал, с потънали дълбоко в орбитите си угаснали очи, със сенки от безсъние, с мазна сплъстена коса, брадясал, в мръсна пижама… Изкрещя:

— Това аз ли съм? Аз ли?

— И-и-и-и… — отвърна ехото от празното хале. Тортите и един креват — не притежаваше вече нищо повече.

Докато гледаше блещукащите в сумрака торти, усети как тялото му се налива с оловна тежест и сякаш някаква чужда воля го помъкна към леглото. Заспа, преди да може да измъкне и оформи в изтощения си мозък мисълта, която бе усетил да назрява там дълбоко… Силвър го уволни точно в четвъртъка, в който добави към колекцията си осемдесет и деветата торта. Тони дълго плака над кутията с прекрасната овощна градина, която тъкмо бе получил.

Знаеше, че това е краят, когато след две седмици излезе от магазина — залитащ от глад, но с торта в ръце. Бе дал последните си двеста нюлъра. Бе добавил парите за наема за този и миналия месец. Нямаше повече средства. Никой не искаше да го наеме на работа. Бе продал дори леглото си. Беше най-долу, с лице в калта и това при всички случаи щеше да е последната му торта… Имаше само една надежда.

Три дни се самоубеждаваше, докато се реши на такава крайна стъпка. Наистина, жената от „Торти по поръчка“ бе казала, че трябва да остави недокосната първата, а и всяка следваща торта, за да получава нови, но как, по дяволите, фирмата би могла да знае изял ли е той тортата или не? А вътре имаше изненада за 4800 нюлъра. Изненада, която с положителност можеше да се продаде. А това бяха двадесет и четири нови торти… Струваше си.

Тони отвори контейнера със замъка късно една нощ, когато му причерняваше от глад. Бе дошъл толкова на себе си, та да прецени, че може и да не получи нито една торта повече, но ако умреше от глад и изтощение, нямаше да притежава дори тези… Отчупи върха на замъка и го налапа, давейки се в сълзи. Тортата не само изглеждаше великолепно — тя беше и невероятно вкусна. Тони я тъпчеше в устата си с ръце, плачеше и дъвчеше, погълна замислената захарна крава, изпи сиропеното поточе, изяде и ябълката, и пръстта, и тревата… Накрая в контейнера остана само малка кутийка от розова захар. Той лакомо схруска стените й и извади от нея увитата в кафява хартия изненада. Разопакова я. Държеше дистанционно управление — лъскаво и черно. На горния му ръб пишеше: „Антъни Боричели (дубликат)“. На първите редове копчетата бяха най-големи, означени странно и плашещо: „лява ръка“, „дясна ръка“, „ляв крак“… Върху по- ситните копченца отдолу пишеше: „треперене“, „примигване“… Надписите на още по-дребните направо не се разчитаха.

Тони натисна „лява ръка“ и „свиване“, след което ръката му отхвръкна назад, свита в лакътя. „Треперене“ пък го разтресе като есенен лист.

— Дистанционно управление за Антъни Боричели, дубликат! — изхили се Тони и мигом му загорча в устата. Мозъкът му може и да бе изсъхнал от глад, но за толкова разсъждение още го биваше!

Зашари с очи по копчетата и бързо откри това, което търсеше. Почти с облекчение натисна червеното бутонче „смърт“. Докато се потапяше в чернотата, успя със задоволство да си помисли, че е изиграл… Кого? В същия миг го заля вълна от див ужас, защото осъзна, че май не бе натиснал копченцето сам…

,

Информация за текста

© 2000 Елена Павлова

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/217)

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:53