Това ме обиди. Човек не знае какво да очаква от Боско, но можеше да направи заминаването малко по-тържествено: обратно броене, „Готови — старт“ или нещо от този род…
Намирахме се на същата отбивка, само дето някои от дърветата ги нямаше, други бяха малки — и трети бяха големи, ама различни. Двойните кули на спейспорта — чисто новички обаче — все тъй стърчаха в далечината. На десетина метра пред нас се кипреше и знак: „За порта — насам“.
— Успешен опит — ухили се Боско.
— Почти. — Съгласих се аз.
Все пак — знаменателен миг. Обърнах се, взех една от пачките в кашона, разпечатах я прозаично и я разделих на две. Половината за мен, половината за братовчеда. Щеше да е разумно и да се отбием в някоя банка да внесем останалото — не е хубаво човек да носи десетина бона със себе си, нали така?
Огромният пътнически кораб от Старата Земя — древен модел дори за тогавашното време — увисна над спейспорта и плавно се спусна в хватката на магнитните мрежи.
Боско ме побутна:
— Намествай се зад волана, драги. След малко ще се появят.
Това и направих.
Само дето не се появи никой.
Седяхме и чакахме. Извървяха се седем-осем коли, после още две и накрая нищо. Чакахме цял час след приземяването — колата на чичовците ни я нямаше!
— Да не си сбъркал датата? — Попитах несигурно.
— Всичко е точно. — Боско погледна дисплея още веднъж. — И датата, и годината. И часа.
За часа поне бях сигурен.
— Дали пък да не са отишли направо в леля Лавиния? — Зачудих се. — Тази част от сведенията е малко мътна. Може да са отскочили първо до…
— Може. Какво ще кажеш да идем да се разходим из града и после, като се появи лимузината им…
Така и направихме. До късно привечер се разхождахме, напазарувахме сума бъдещи антики… и колата на чичовците ни не се появи пред старата семейна къща.
— Има нещо гнило — казах аз. — Слушай, капнал съм. Дай да се върнем вкъщи, да идем на рождения ден, да разпитаме точно чичовците и тогава да опитаме още веднъж!
— Добре! — Боско кимна, нулира показателите на дисплея и щракна копчето.
Щрак.
Преди това бяхме на паркинга пред универсалния магазин — и сега пак си бяхме там. На същото място. И в същото време. Сигурен бях, защото същите хора, които вървяха наоколо преди, продължиха спокойно да си вървят.
Щрак.
Нищо не се промени.
— Боско? — Сръгах го лекичко. — Някакви опити ли си правиш?
— Какви опити? — Той ми се намръщи. — Опитвам се да ни прибера вкъщи! Знаеш ли, може би магнитния резонанс при приземяването да е повлиял нещо на схемите на типлъровия имитатор и да…
— С една дума, заседнали сме тук?
— Да. — Съгласи се Боско след още няколко безполезни щраквания. — Ще ми трябват някои части за да оправя машинарията… Няма страшно. Затворена времева линия, нали знаеш — можем да стоим до безкрайност тук и пак ще се върнем навреме за рождения ден.
— Можем да стоим тук до десет бона — напомних му аз. — Добре, да скочим до хардуерния магазин. Трябва да е отворен все още.
Скочихме.
Не съм по тази част и не мога да следя високотехнологични разговори. Знам само, че половин час след като Боско се облегна на тезгяха и се заприказва с продавача, ме хвана за ръката и ме изведе от магазина. Беше пребледнял като платно.
— Частите ги няма? — Зададох единствения логичен въпрос.
— Не, има ги.
— Трябва да ги чакаме?
— Седмица-две.
— Да не ти прилоша от обяда?
— Не. Струват към осемдесет и пет милиона. Нали разбираш, неща, които по-късно ще се усъвършенстват и ще влязат в масова употреба… Някои сам ще трябва да си правя, заедно с машините за правенето им…
Кимнах. Осемдесет и пет милиона…
— Можем да направим само едно — казах накрая. — Отиваме при леля Лавиния. Тъй де, при бъдещите родители на бъдещата ни леля Лавиния. Ако Аштън и Боскон са пристигнали вече, ще се помъчим да им обясним какво е станало и да помолим за дял от печалбата на Дарковлак Медения.
— А ако още ги няма?
— Ще се престорим на тях, глупако! — Ухилих се. — Не знам дали истинските Аштън и Боскон са ясновидци или не, но съм уверен, че мога със затворени очи да ти начертая не само плана на вътрешността на банката, но и схеми за всеки един етап от рейда в нея… до всяка една среща с охраната вътре.
— Ама…
— Да се сещаш някой по-лесен начин да се сдобием с осемдесет и пет милиона?
Тъй че паркирахме Старата Сали пред старата родова къща, влязохме вътре и поднесохме на събралите се историята за Аштън и Боскон, пристигнали току-що от Старата Земя по поръка на чичо си Дейвидс, който много искал да се запознаят с тази клонка на родословното дърво…
3.
Рейдът на Дарковлак Медения приключи по програма. С нашия дял — над сто милиона — купихме части за машинката на Боско. На практика той сглоби чисто нова. Плюс половин завод заради нея. Но тя не проработи.
Не знам какъв беше проблемът — може би частите тогава не са така прецизни като сега. А може би има нещо общо със самата природа на времето. Боско тъй и не успя да уточни. Но още след рейда, докато брояхме парите, вече знаех КАКВО ЩЕ СТАНЕ. Защото Аштън и Боскон не съществуваха — това беше само легенда. И един господ знае дали на Старата Земя има клон на семейството или не. Тъй и не проверих. Фактът е, че ние сме Аштън и Боскон. Че всички семейни рейдове са били толкова успешни защото аз просто съм научил историята им наизуст (и веднага след Дарковлак Медения побързах да запиша всичко, което помня за схеми, планове и тъй нататък, за да не пропусна някой важен елемент след години). Че семейният бизнес върви все нагоре, защото Боско изобретява вече изобретени от чичо ни Боскон неща, които познава добре…
И ето ни на — на кажи речи седемдесет. Последните петнадесетина години бяха най-сладки, защото това вече не сме го изучавали по чужди разкази, а си го спомняме лично. Да знаеш дреболии — току ти щуква някоя в главата — е много забавно. И безспорно полезно.
О, да. И бебетата. Най-много се притеснявах за малкия Аш — че мама и татко могат да не се харесат, колкото и внимателно да ги насочвах един към друг, че бебето може да е момиченце, че… и после… Но всичко е наред. И Аш, и Боско се родиха точно навреме, растат точно както си спомняме и въобще всичко е наред.
Тази вечер ще затворим времевата линия на Боско — или поне така се шегуваме двамата. Преди половин час пратих кашона с парите и дрехите по куриер. А сега, заедно с подаръците и Старата Сали — още върви, пущината — потегляме към Лавиния.
Боско го е изчислил така, че да минем край отбивката в горе-долу точния момент, когато Аш и Боско ще щракнат копчето.
Сигурно се чудите защо не сме ги предупредили за опасността, щом знаем всичко.
Второ, защото ние/те трябва да заминат, за да ни има
