време да върви да ги търси. Една-две от тях обаче си помисли, че ще може да си набави. Почеса се по главата и се сети за една стара черна кутия с няколко отделения, в която последният майстор-готвач бе държал подправки и други неща за специалните си торти. Откакто бе заел длъжността, Ноукс не бе надзъртал там и след известно ровене я откри на една висока лавица в склада.
Свали я от мястото й и издуха праха от капака. Но когато я отвори, установи, че вътре е останало много малко от онова, което се надяваше да намери. При това в спаружен и мухлясал вид. В едно от отделенията в ъгъла обаче откри мъничка звездичка — по-миниатюрна дори от днешна стотинка, — като че ли сребърна, но потъмняла с времето.
— Колко е странна! — възкликна той на глас и я вдигна към светлината.
— Ни най-малко! — чу се глас зад него — тъй неочакван, че Ноукс подскочи.
Беше Чирака, който никога не се бе обръщал към майстор-готвача с такъв тон. Всъщност момчето така или иначе рядко разговаряше с Ноукс — само в случаите, когато биваше заговорен. Както и подобаваше на един младеж. Вярно, с глазурите се справяше прилично, но имаше да учи още много — поне според Ноукс.
— Какво искаш да кажеш, млади момко? — рече той, явно не особено доволен от прекъсването. — Щом не е странна, каква е тогава?
— Вълшебна — отвърна Чирака. — Идва от Страната на вълшебствата.
И тогава готвачът избухна в смях.
— Да, да, добре — рече той. — Което е горе-долу същото. Но наречи я така, щом искаш. Някой ден и ти ще пораснеш. А сега можеш да се заемеш със стафидите. И ако забележиш в тях някакви по-особени вълшебни семки, бъди добър да ме уведомиш.
— Какво ще правите със звездата, майсторе? — попита Чирака.
— Много ясно, ще я сложа в Тортата — отвърна готвачът. — Щом твърдиш, че е вълшебна, значи е точно каквото търся — изкикоти се той. — Сигурно ти самият си присъствал съвсем доскоро на подобни празненства, където в сладкишите се забъркват разни такива дрънкулки, парички и какво ли не. Е, в нашето село постъпваме по същия начин — децата се радват.
— Но това не е дрънкулка, майсторе, а вълшебна звезда — отвърна Чирака.
— Да, да, вече ми го каза — рече с раздразнение готвачът. — Е, още по-добре, ще го кажа на децата. Това ще ги развесели.
— Едва ли, майсторе — възрази Чирака. — Но именно така трябва да постъпите, точно така.
— Ти с кого си въобразяваш, че разговаряш? — възмути се Ноукс.
Тортата най-сетне бе завършена: изпечена и залята с глазура — предимно от Чирака.
— Щом толкова разбираш от вълшебства, ще ти позволя да направиш Кралицата на вълшебствата — рече му Ноукс.
— Чудесно, майсторе — отвърна момчето. — След като сте толкова зает, ще се заема. Но да знаете, че идеята е ваша, не моя.
— Че нали това ми е работата — да давам идеи. За разлика от твоята — тросна му се онзи.
На Празненството Тортата бе поставена в центъра на дългата маса, посред обръч от двайсет и четири червени свещи. Горната й част се извисяваше като миниатюрна снежна планина, по чиито склонове блещукаха заскрежени дръвчета. Най-отгоре бе кацнала на едно краче мъничка бяла фигурка — същинска танцуваща Снежна кралица. В ръката й проблясваше вълшебна пръчица.
Децата гледаха Тортата с ококорени очета, едно-две дори плеснаха с ръчички и извикаха: „О, колко е красива и вълшебна!“ Това определено се понрави на готвача, но Чирака изглеждаше мрачен и недоволен. И двамата бяха там — майстор-готвачът за да разреже Тортата в определения момент, а помощникът му за да наостри ножа и да му го подаде.
Най-сетне готвачът пое ножа и пристъпи към масата.
— Трябва да ви кажа, скъпи мои — започна той, — че под тази чудесна глазура е скрита торта, приготвена от чудни вкусотийки. Освен това в тестото са забъркани всякакви изненадки, дрънкулки, парички и какво ли още не. Казвали са ми, че е късмет да намериш в парчето си някоя от тях. В Тортата има двайсет и четири такива изненадай, така че ако Кралицата на вълшебствата е справедлива, би трябвало да се падне по една на всеки от вас. Но това не винаги се получава — понякога Кралицата обича да играе номера. Ето, попитайте господин Чирака.
Чирака огледа детските личица.
— О, за малко да забравя — добави готвачът: — Тази вечер имаме и двайсет и пета изненадка. Сребърна звездичка — вълшебна и много специална, поне според господин Чирака. Тъй че внимавайте! Ако си счупите мъничките зъбчета в нея, тя няма да ви ги поправи. Но според мен едва ли ще се стигне дотам, понеже да откриеш подобно нещо си е истински късмет.
Тортата бе наистина много вкусна и никой не можа да й намери кусур, само дето не бе по-голяма, отколкото се полагаше. След като готвачът я разряза, се падна по едно голямо парче на всяко от децата, но не остана за допълнително. Парчетата скоро изчезнаха, като от време на време на тяхно място проблясваше по някоя дрънкулка или паричка. Някои от децата откриха по една, други по две, трети не намериха нищо. Но така е с късмета — независимо дали върху тортата стърчи фея с вълшебна пръчица или не.
И така, Тортата бе изядена до трошичка, а от вълшебната звезда ни помен.
— Слава Богу! — възкликна готвачът. — Значи в крайна сметка не е била сребърна. Трябва да се е разтопила. Или може би господин Чирака е бил прав и наистина е била вълшебна, та просто е изчезнала и е отпътувала за Страната на вълшебствата. Което не е особено любезно от нейна страна. — Той се усмихна ехидно на помощника си, който го дари с мрачен поглед и каменно лице.
Е, сребърната звезда наистина бе вълшебна: Чирака никога не грешеше за неща от този род. Всъщност случи се така, че едно от момчетата на Празненството я глътна, без да усети, макар в своето парче да намери и сребърна паричка, която даде на Нел — малкото момиченце, седящо до него. Нел изглеждаше толкова разочарована, задето не бе открила в своето парче никакво късметче. От време на време момчето се питаше какво ли е станало със звездата, без да знае, че всъщност тя е останала у него, забутана в едно ъгълче, което той не можеше да усети — понеже така трябваше. И така, звездата остана в своето ъгълче дълго време, в очакване да му дойде времето.
Празненството се състоя в средата на зимата, а вече беше юни и нощта бе почти светла. Момчето се събуди преди изгрев слънце, понеже не му се искаше да се успи — не и на десетия си рожден ден. Надзърна през прозореца, а светът му се стори притихнал и изпълнен с очакване. Лекият ветрец, хладен и ароматен, полюшваше сънливите дървета. След малко дойде зората и някъде в далечината той дочу утринната песен на птичките, която сякаш летеше към него, за да го връхлети с все сила, да изпълни цялата къща, а после да заглъхне като ефирен звън и да се понесе на запад, докато слънцето надзърта любопитно иззад хоризонта.
— Напомня ми за Страната на вълшебствата — чу се да казва момчето, — само дето там хората също пеят.
И запя — високо и ясно, със странни думи, които явно знаеше наизуст. А докато пееше, от устата му изпадна звездата и той я пое в отворената си длан. Тя заискри в сребристо на слънчевата светлина. След малко потрепна и се понадигна, сякаш се канеше да отлети. Без да се замисли, момчето вдигна длан към главата си и звездата се залепи там, по средата на челото му, където остана много години.
Малцина от хората в селото я забелязаха — макар за внимателните очи тя да не бе невидима. Звездата постепенно се превърна в част от лицето на момчето и обикновено не личеше. Нещо от блясъка й премина в очите му и в гласа му, променил се още в мига, в който тя залепна за челото му и ставащ все по-прекрасен и омайващ с годините. Хората обичаха да го слушат, па макар и само за да им каже „добро утро“.
Момчето стана голям майстор, познат не само в родното си село, а и на много други места в страната. Баща му беше ковач и той го наследи в занаята, та дори го и надмина. Докато баща му беше жив, всички наричаха момчето Сина на ковача, а след смъртта на стария — просто Ковача. По това време той бе станал
