притеснено: — Какъв изморен вид имаш! Сигурно идваш от далеч?
— Наистина, сине, от много, много далеч. Изминах целия път от Изгрева до Вечерта.
Влязоха заедно в къщата, където бе тъмно, само в огнището проблясваше пламък. Синът му запали свещи и двамата приседнаха мълчаливо край огъня, понеже Ковача се почувства безкрайно уморен и ограбен. Най-сетне се огледа, сякаш дошъл на себе си, и каза:
— Защо сме сами?
Синът му го изгледа строго.
— Защо ли? Мама отиде в Малко Омайно при Нан. Днес е вторият рожден ден на малкия. Надяваха се и ти да присъстваш.
— О, да. Наистина трябваше да съм там, Нед, но закъснях. Освен това имах толкова за мислене, че всичко друго ми изхвърча от главата за известно време. Но не съм забравил малкия Том.
Той бръкна в пазвата си и извади малък кожен портфейл.
— Донесъл съм му нещо. Дрънкулка, както сигурно би го нарекъл старият Ноукс — но е от Страната на вълшебствата, Нед.
Той извади от портфейла миниатюрна сребърна вещ. Приличаше на тъничкото стъбълце на лилия, с накацали най-отгоре три нежни цветчета с оклюмали красиви камбанки. Бяха истински камбанки. Щом ги разклати лекичко, всяко цветче издаде тих и ясен звук. Сладкият звън накара пламъка на свещите да потрепне и за миг да заискри в бяло.
Очите на Нед се ококориха в почуда.
— Мога ли да го погледам, татко? — попита той. Взе го изключително внимателно и надзърна в цветовете. — Изработката е същинско чудо — възкликна той. — А камбанките ухаят, тате, ухаят на нещо… ами на нещо, което ми напомня на… нещо забравено.
— Да, ароматът се разпръсква малко след като камбанките звъннат. Но не го дръж с такъв страх, Нед. Предназначено е за бебешка играчка. Нито дете може да го повреди, нито пък то да нарани детето.
Ковача прибра подаръка обратно в портфейла си и го пъхна в пазвата си.
— Утре лично ще го занеса в Малко Омайно — каза той. — Надявам се Нан и нейният Том, а също и майка ти, да ми простят. Що се отнася до малкия Том, не му е дошло още времето да брои дните… и седмиците, и месеците, и годините.
— Да, точно така. Ти ще отидеш, тате. Бих се радвал да дойда с теб, но ще ми е нужно малко време, преди да тръгна за Малко Омайно. Нямаше да мога да отида днес, дори да не те бях чакал. Има много работа и се очаква още доста.
— Не, недей така, сине! Дай си почивка! Това, че съм станал дядо, ни най-малко не е отслабило силата на мишците ми. Нека да има работа! Вече има два чифта работни ръце, които да я поемат. Край с пътешествията ми, Нед: поне не от онези дългите, ако разбираш какво имам предвид.
— Значи това било, а, тате? Чудех се какво ли е станало със звездата. Трудна работа. — Той хвана баща си за ръката. — Мъчно ми е за теб, но в същото време виждам и нещо хубаво в това — за семейството ни. Знаеш ли, Майстор-ковачо, че можеш на още доста неща да ме научиш, ако имаш повече време. Искам да кажа не само в работата с желязото.
Двамата вечеряха заедно и останаха на масата дълго след като се бяха нахранили, Ковача разказа на сина си за последното си пътешествие из Страната на вълшебствата и за други неща, хрумнали му в момента — но за избора на следващия приемник на звездата не спомена нито дума.
Най-сетне синът му го погледна и го попита:
— Татко, спомняш ли си деня, когато се върна с Цветето? И аз ти казах, че по сянката си приличаш на великан? Тази сянка всъщност ми разкри истината. Тя ми каза, че си танцувал със самата Кралица. И въпреки това си се разделил доброволно със звездата. Надявам се да попадне у човек, който наистина я заслужава. Това дете ще ти бъде задължено цял живот.
— То няма да разбере — отвърна Ковача. — Така е при този род подаръци. Е, всичко свърши. Вече я дадох и спокойно мога да се върна при чука и клещите.
Колкото и да е странно, старият Ноукс, който някога бе гълчал своя Чирак, така и не успя да си избие от главата мисълта за изчезването на звездата от Тортата, въпреки че това се бе случило преди много години. Той бе станал дебел и ленив и се бе пенсионирал на шейсет години (което в селото не бе страшна възраст). Вече прехвърляше осемдесетте и се бе превърнал в огромна лоена топка, понеже поглъщаше постоянно огромни количества захар. През по-голямата част от дните си — когато не беше на масата — седеше отпуснат в огромен стол край прозореца на къщата си или, ако времето бе хубаво, край вратата. Обичаше да говори, понеже продължаваше да има мнение по всеки въпрос, но напоследък за каквото и да се заговореше, все се стигаше до Голямата торта, направена от него (както вече бе твърдо убеден). Тя му се присънваше всеки път, щом задряма. Чирака понякога се спираше да размени с него по някоя и друга дума. Поне така го наричаше старият Готвач и очакваше от Алф също да се обръща към него с „Майсторе“. Това Чирака правеше с особено внимание, което си бе живо ласкателство, макар да имаше някои други, по които Ноукс си падаше повече.
Един следобед старецът клюмаше на стола си край вратата, след като се бе нахранил. Изведнъж се стресна и се събуди и видя пред себе си вгледания в него Чирак.
— Добра среща! — рече старият Готвач. — Радвам се да те видя, понеже пак мислих за Тортата. Всъщност не ми излиза от главата дори в момента. Това беше най-прекрасната Торта, която съм правил някога. А това определено е нещо. Ти обаче сигурно си я забравил.
— Не, Майсторе. Много добре си я спомням. Но какво точно те притеснява? Тортата беше наистина добра, освен това й се радваха и я оцениха по достойнство.
— Разбира се, нали аз я направих. Но не това ме смущава. А оная дрънкулка, звездата. Не мога да си обясня какво стана с нея. Ясно е, че няма как да се е разтопила. Казах го само за да не се уплашат децата. Питах се дали някое от тях не я е погълнало. Но нима е възможно? Може да глътнеш някоя от онези малки парички, без да усетиш, но не и звездата. Тя беше малка, но краищата й бяха остри.
— Да, Майсторе. Но знаеш ли наистина от какво беше направена тази звезда? Не си тормози мозъка с нея. Някой я е глътнал, уверявам те.
— Но кой? Е, бих казал, че имам добра памет, а този ден направо се е заклещил в нея. Помня имената на всички деца. Чакай да видя. Сигурно е била дъщерята на Мелничаря — Моли! Тя беше лакома и погълна храната си буквално на един дъх. Сега е дебела като свиня.
— Да, вярно е, има такива хора, Майсторе. Но Моли не си изяде тортата по този начин. В парчето й имаше две изненадки.
— О, така ли? Ами тогава сигурно е Хари, момчето на Бъчваря. Той е същинска бъчва с уста като на жаба.
— Бих казал, Майсторе, че той беше мило момче с приятна усмивка. Както и да е, малкият Хари беше толкова внимателен, че раздроби парчето си на мънички късчета, преди да го изяде. И не намери нищо.
— Ами в такъв случай трябва да е било онова малко бледо момиченце, дъщерята на Галантериста, Лили. Като бебе поглъщаше карфици и нищо й нямаше.
— Не е Лили, Майсторе. Тя изяде само крема и глазурата, а тестената част даде на момчето до нея.
— Е, тогава се предавам. Кой е? Както виждам, си ги наблюдавал доста внимателно. Ако не си измисляш всичките тия неща.
— Беше синът на Ковача, Майсторе. И си мисля, че му се отрази добре.
— Карай нататък! — избухна в смях Ноукс. — Трябваше да се досетя, че ме будалкаш. Не ставай смешен! Та той беше едно тихо и кротко хлапе. Сега вдига повече шум, разправят, бил голям певец. Но той е много внимателен. Никога не поема рискове. Дъвче по два пъти, преди да глътне, и винаги го е правил, ако ми позволиш да отбележа.
— Разбира се, Майсторе. Е, щом не вярвате, че е бил той, ваша работа. Пък и едва ли има такова значение. Ще се успокоите ли, ако ви кажа, че звездата се върна на мястото си в кутията. Ето я!
Чирака бе наметнат с тъмнозелено наметало, което Ноукс забеляза едва сега. Измъкна измежду диплите черната кутия и я отвори под носа на стария Готвач.
