съжаляваше, особено след като научи за отчаяната му постъпка. Съжаляваше и сина си повече, отколкото по-рано, и се укоряваше сега, задето се е занимавал много малко с него. Но към новороденото малко момиченце изпитваше някакво особено чувство не само на съжаление, но и на нежност. Отначало само от чувство на състрадание той се погрижи за това новородено слабичко момиченце, което не бе негова дъщеря и което бе захвърлено през време на болестта на майката и сигурно би умряло, ако той не беше се погрижил за него — и сам не забеляза как го обикна. Ходеше, по няколко пъти на ден в детската стая и дълго се заседяваше там, така че кърмачката и бавачката, които отначало се стесняваха, свикнаха с него. Понякога по половин час мълчаливо гледаше спящото шафраненочервено, пухкаво и сбърчено личице на детето и наблюдаваше движенията на намръщеното чело и пълните ръчички със свити пръсти, които с опакото на ръчичката търкаха очичките и носа. Особено в такива минути Алексей Александрович се чувствуваше напълно спокоен и уравновесен и не виждаше в положението си нищо необикновено, нищо такова, което би трябвало да се промени.
Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно виждаше, че колкото и естествено да беше сега за него това положение, няма да му позволят да остане в него. Чувствуваше, че освен благата духовна сила, която ръководи душата му, има и една друга, груба, също така властна или по-властна сила, която ръководи живота му, и че тая сила няма да му даде онова мирно спокойствие, което желаеше. Чувствуваше, че всички го наблюдават с въпросително учудване, не го разбират и очакват нещо от него. Особено чувствуваше нетрайността и неестествеността на отношенията с жена си.
Когато мина онова размекване, настъпило у нея от близостта на смъртта, Алексей Александрович забеляза, че Ана се страхува от него, стеснява се и не може да го гледа право в очите. Тя сякаш искаше да му каже нещо, но не се решаваше и сякаш предчувствувайки също, че отношенията им не могат да продължат така, очакваше нещо от него.
В края на февруари новородената дъщеря на Ана, наречена също Ана, се разболя. Сутринта Алексей Александрович беше в детската стая и след като нареди да извикат лекар, отиде в министерството. Като свърши работата си, в четири часа се върна в къщи. Когато влезе в антрето, видя един хубавец лакей, с галони и пелеринка от мечешка кожа, който държеше една бяла ротонда от кожа на американско куче.
— Кой е тук? — попита Алексей Александрович.
— Княгиня Елизавета Фьодоровна Тверская — усмихнат, както се стори на Алексей Александрович, отвърна лакеят.
През цялото това тежко време Алексей Александрович забелязваше, че светските му познати, и особено жените, проявяват голямо съчувствие към него и жена му. У всички тия познати той долавяше една едва прикривана радост от нещо, същата оная радост, която бе видял в очите на адвоката и сега в очите на лакея. Всички сякаш бяха във възторг, сякаш омъжваха някого. Когато го срещаха, с едва прикривана радост го разпитваха за здравето й.
Присъствието на княгиня Тверская, както поради спомените, свързани с нея, така и защото той изобщо не я обичаше, беше неприятно на Алексей Александрович и той отиде право в детската стая. В първата детска стая Серьожа, легнал по гърди върху масата и сложил краката си на стола, рисуваше нещо и весело си бъбреше. Англичанката, която през време на Анината болест бе сменила французойката, седеше до момчето и плетеше минярдиз; тя бързо стана, поклони се и дръпна Серьожа.
Алексей Александрович погали с ръка сина си по косата, отговори на въпроса на гувернантката за здравето на жена му и попита какво е казал лекарят за baby56.
— Лекарят каза, че няма нищо опасно и предписа бани, господарю.
— Но то все е зле — каза Алексей Александрович, като се ослушваше в плача на детето в съседната стая.
— Мисля, че кърмачката не е добра, господарю — решително каза англичанката.
— Защо мислите така? — попита той и се спря.
— Така беше и у графиня Пол, господарю. Лекуваха детето, а се оказа, че то просто е гладно: кърмачката нямаше мляко, господарю.
Алексей Александрович се замисли и като постоя няколко секунди влезе в другата стая. Момиченцето лежеше, отпуснало главичка, гърчеше се в ръцете на кърмачката и не искаше нито да улови предлаганата му пълна гръд, нито да млъкне въпреки двойното шъткане на кърмачката и бавачката, които се бяха навели над него.
— Все не е добре, нали? — каза Алексей Александрович.
— Много е неспокойно — шепнешком отвърна бавачката.
— Мис Едвар казва, че може би кърмачката няма мляко — каза той.
— И аз мисля така, Алексей Александрович.
— Но защо не кажете?
— Кому да кажа? Ана Аркадиевна все е болна — недоволно каза бавачката.
Бавачката беше стара прислужница на къщата. И на Алексей Александрович се стори, че с тия си прости думи тя загатва за неговото положение.
Детето пищеше още по-силно, като се задавяше и хълцаше. Бавачката махна с ръка, пристъпи до него, взе го от ръцете на кърмачката и започна да го люлее вървешком.
— Трябва да кажем на лекаря да прегледа кърмачката — каза Алексей Александрович.
Здравата наглед наета кърмачка, която се изплаши, че ще я освободят, промърмори нещо под носа си и като прибра голямата си гръд, презрително се усмихна, задето се съмняват в млечността й. В тая усмивка Алексей Александрович също долови присмех над неговото положение.
— Горкото детенце! — каза бавачката, като шъткаше на детето и продължаваше да крачи из стаята.
Алексей Александрович седна на стола и със страдащо, посърнало лице наблюдаваше крачещата насам-натам бавачка.
Когато най-сетне сложиха укротилото се дете в дълбокото му креватче и бавачката оправи възглавницата и се отдръпна, Алексей Александрович стана и стъпвайки тихо на пръсти, се приближи до детето. Един миг той мълча и със същото посърнало лице наблюдаваше детето; но изведнъж на лицето му се появи усмивка, която раздвижи косата и кожата на челото му, и той също така тихо излезе от стаята.
В трапезарията позвъни и заповяда на влезлия слуга да извикат пак лекаря. Яд го беше на жена му, задето не се грижи за това прелестно детенце, и в това настроение на яд не искаше да иде при нея, не му се искаше да види и княгиня Бетси; но жена му можеше да се зачуди защо не се отбива както винаги при нея и затова той направи усилие над себе си и тръгна към спалнята. Като пристъпи по мекия килим до вратата, той неволно чу един разговор, който не искаше да чуе.
— Ако той не заминаваше, бих разбрала вашия отказ и неговия — също. Но вашият мъж трябва да стои над тия работи — каза Бетси.
— Аз не искам не заради мъжа си, а заради себе си. Не казвайте това! — отвърна развълнуваният глас на Ана.
— Да, но вие не може да не искате да се сбогувате с човека, който се е стрелял заради вас…
— Тъкмо затова не искам.
Алексей Александрович с изплашен и виновен израз се спря и искаше да си отиде незабелязано. Но като размисли, че това би било недостойно, отново се върна, изкашля се и тръгна към спалнята. Гласовете млъкнаха и той влезе.
Ана, със сив халат, с ниско остригана черна коса, която като гъста четка стърчеше на кръглата й глава, седеше на кушетката. Както винаги, когато виждаше мъжа си, оживлението на лицето й веднага изчезна; тя наведе глава и неспокойно се озърна към Бетси. Облечена по най-последна мода, с шапка, кацнала нейде над главата й като абажур над лампа, и тъмносива рокля с полегати тесни ивици на корсажа от едната страна и на полата от другата, Бетси седеше до Ана, изпънала плоската си висока снага и навела глава; тя посрещна с иронична усмивка Алексей Александрович.
— А! — каза тя, сякаш зачудена. — Много се радвам, че сте в къщи. Вие не се показвате никъде и аз не съм ви виждала, откак Ана се е разболяла. Научих всичко за вашите грижи. Да, вие сте забележителен мъж! — каза тя с многозначителен и ласкав поглед, сякаш го награждаваше с орден за великодушие заради неговата постъпка към жена му.
Алексей Александрович студено се поклони и като целуна ръка на жена си, попита я за здравето й.
