— Не, това е друг въпрос; аз съм готов да призная, че са полезни. Но всяка придобивка, която не отговаря на положения труд, е нечестна.
— Но кой ще определи дали тя отговаря, или не?
— Придобивка по нечестен път, с хитрост — каза Левин, чувствувайки, че не умее да определи ясно границата между честно и нечестно, — също както придобивките на банкерските кантори — продължи той. — Това зло, придобиване на грамадни състояния без труд, както е било при концесиите, е променило само формата си. Le roi est mort, vive le roi!83 Току-що успяха да унищожат концесиите и ето че се явиха железопътните линии, банките: също печалби без труд.
— Да, всичко това може да е вярно и остроумно… Мирно, Крак! — извика Степан Аркадич на кучето, което се чешеше и обръщаше цялото сено; той очевидно бе уверен в правотата на тезата си и затова каза това спокойно и бавно. — Но ти не определи границата между честния и нечестния труд. Това, че аз получавам по-голяма заплата от моя началник-бюро, макар че той познава работата по-добре от мене, нечестно ли е?
— Не зная.
— Добре, тогава ще ти кажа: това, че ти получаваш за труда си в стопанството, да кажем, пет хиляди рубли повече, а нашият домакин-селянин, колкото и да се труди, не може да получи повече от петдесет рубли, е също така нечестно, както че аз получавам повече от моя началник-бюро, а Малтус — повече от един майстор на пътища. Напротив, аз виждам едно враждебно, с нищо необосновано отношение на обществото към тия хора и, струва ми се, че тук има завист…
— Не, това е несправедливо — каза Весловски, — не може да има завист, а има нещо нечисто в тая работа.
— Не, позволи ми — продължи Левин. — Ти казваш, че е несправедливо аз да получа пет хиляди, а селянинът — петдесет рубли: това е истина. Това е несправедливо и аз го чувствувам, но…
— Така е в действителност. Защо ние ядем, пием, ходим на лов, не работим нищо, а той вечно, вечно работи? — каза Васенка Весловски, който очевидно за пръв път в живота си помисли ясно за тия неща и затова напълно искрено.
— Да, ти чувствуваш това, но не му даваш имота си — каза Степан Аркадич, който сякаш нарочно дразнеше Левин.
В последно време между двамата баджанаци се бе установило някакво тайно враждебно отношение: сякаш, откак се бяха оженили за сестрите, между тях бе изникнало съперничество — кой е наредил по- добре живота си, и сега тая враждебност се изразяваше в тоя разговор, който бе започнал да добива личен характер.
— Не го давам, защото никой не иска това от мене, пък и да желая, не мога да го дам — отвърна Левин, — а и няма на кого.
— Дай го на тоя селянин; той няма да се откаже.
— Да, но как ще му го дам? Да отида и да му дам продавателен акт?
— Не зная; но щом си убеден, че нямаш право…
— Никак не съм убеден. Наопаки, чувствувам, че нямам право да дам имота си, че имам задължения и към земята, и към семейството си.
— Не, позволи ми; щом смяташ, че това неравенство е несправедливо, защо не постъпваш така…
— Аз постъпвам, само че отрицателно, в тоя смисъл, че не се стремя да увелича разликата в положението, което съществува между мене и него.
— Не, извини ме, но това е парадокс.
— Та това е някакво софистично обяснение — потвърди Весловски. — А, хазяине! — каза той на селянина, който скръцна с вратата и влезе в плевника. — Ти още ли не спиш?
— Не, какъв ти сън! Аз мислех, че нашите господа спят, но чувам — говорят. Искам да взема една кука. Не хапе ли кучето? — прибави той, като стъпваше предпазливо с босите си крака.
— А ти къде ще спиш?
— Ние отиваме да пасем конете.
— Ах, каква нощ! — каза Весловски, като гледаше края на къщата и разпрегнатите коли, които се виждаха при слабата вечерна светлина в голямата рамка на разтворената сега врата. — Но слушайте, пеят женски гласове, и то не лошо. Кой пее, хазяине?
— Пеят ратайкините, тук наблизо.
— Да идем да се разходим! И без това няма да заспим. Облонски, да вървим!
— Да можеше и да лежим, и да се разхождаме — отвърна Облонски, като се изтягаше. — Прекрасно е да се лежи.
— Добре, ще отида сам — каза Весловски, който стана и започна да се обува бързо. — Довиждане, господа. Ако е весело, ще ви извикам. Вие ме гощавахте с дивеч и аз няма да ви забравя.
— Нали е славен момък? — каза Облонски, когато Весловски излезе и селянинът затвори вратата след него.
— Да, славен — отвърна Левин, но продължаваше да мисли върху току-що водения разговор. Струваше му се, че доколкото умее, той изказа ясно мислите и чувствата си, а между това и двамата, умни и искрени хора, му заявиха в един глас, че се утешавал със софизми. Това нещо го смущаваше.
— Та така е, приятелю. Трябва едно от двете: или да признаеш, че сегашното устройство на обществото е справедливо и тогава да отстояваш правата си, или да признаеш, че се ползуваш от несправедливи предимства, както правя аз, и да се ползуваш с удоволствие от тях.
— Не, ако е несправедливо, ти не би могъл да се ползуваш с удоволствие от тия блага, поне аз не бих могъл. За мене главното е да чувствувам, че не съм виновен.
— Наистина, дали да отидем и ние, а? — каза Степан Аркадич, очевидно уморен от напрежение на мисълта. — Че няма да заспим, няма да заспим. Хайде да отидем!
Левин не отговори. Казаната от него в разговора дума, че постъпва справедливо само в отрицателен смисъл, го занимаваше. „Нима можем да бъдем справедливи само отрицателно?“ — питаше се той.
— Но колко силно мирише прясното сено! — каза Степан Аркадич, като се привдигна. — По никой начин няма да заспя. Васенка е измислил нещо там. Чуваш ли смях и неговия глас? Да отидем ли? Да отидем!
— Не, аз няма да отида — отвърна Левин.
— Нима отказваш пак по принцип? — усмихнат каза Степан Аркадич, като търсеше фуражката си в тъмнината.
— Не по принцип, но защо ще отида?
— Знаеш ли, ти ще си навлечеш беля — каза Степан Аркадич, който намери фуражката си и стана.
— Защо?
— Та не виждам ли как си се поставил с жена си? Чух, че за вас е първостепенен въпрос дали да идеш, или не за два дни на лов. Всичко това е хубаво като идилия, но така не може да бъде цял живот. Мъжът трябва да бъде независим, той си има своите мъжки интереси. Мъжът трябва да бъде мъжествен — каза Облонски и отвори вратата.
— Сиреч какво? Да отиде да задиря слугините? — запита Левин.
— Защо пък да не отиде, ако е весело. Са ne tire pas a consequence.84 От това на жена ми няма да стане по-зле, а на мене ще ми бъде весело. Главното нещо е — да пазиш светостта на своя дом. У дома ти да не става нищо. Но не свързвай ръцете си.
— Може би — каза сухо Левин и се обърна настрана — Утре рано трябва да вървим, няма да будя никого, а ще тръгна на разсъмване.
— Messieurs, venez vite!85 — чу се гласът на върналия се Весловски. — Charmante!86 Аз я открих. Charmante, истинска Гретхен, и ние се запознахме вече с нея. Наистина, много е хубавичка! — разправяше той с такъв възторг, сякаш тя бе създадена хубава именно за него и той бе доволен от оня, който бе приготвил това за него.
Левин се престори на заспал, а Облонски се обу, запали пура и излезе от плевника; и скоро гласовете им стихнаха.
Левин дълго не можа да заспи. Чуваше как конете му хрупкат сено, а след това как стопанинът и по- големият му син се приготвиха и отидоха да пасат конете; после чу как войникът си постила да спи на другата страна на плевника с племенника си, малкия син на стопанина; чу как момчето с тънкото гласче каза
