Ана Каренина

type='note'>175… Аз ще му кажа това, когато се върне — помисли тя и се усмихна. Но същия миг си спомни, че сега няма кому да говори смешни работи. — Пък и няма нищо смешно, нищо весело. Всичко е отвратително. Звънят за вечерня и тоя търговец така прилично се кръсти, сякаш се страхува да не изтърве нещо! Защо са тия черкви, това звънене и тая лъжа? Само за да прикрием, че всички се мразим, както тия файтонджии, които се псуват така злобно. Яшвин казва: той иска да ме остави без риза — и аз също. Това е истината!“

При тия мисли, които бяха я отвлекли толкова, че тя престана дори да мисли за положението си, каляската спря пред входа на дома й. Едва когато видя излезлия насреща й вратар, тя си спомни, че бе изпратила писъмце и телеграма.

— Има ли отговор? — запита тя.

— Ей сега ще видя — отвърна вратарят и след като погледна в кутията, извади и й подаде квадратната тънка телеграма. „Не мога да се върна преди десет часа. Вронски“ — прочете тя.

— А пратеникът не се ли е връщал.

— Съвсем не — отвърна вратарят.

„Щом е така, знам какво да правя — каза тя и чувствувайки, че в душата й се надига неопределен гняв и нужда от мъст, изтича в горния етаж. — Сама ще отида при него. Преди да замина завинаги, ще му кажа всичко. Никога и никого не съм мразила така, както тоя човек!“ — мислеше тя. Когато видя шапката му на закачалката, изтръпна от отвращение. Тя забравяше, че телеграмата му е отговор на нейната телеграма и че той не е получил още писъмцето й. Представяше си го сега как разговаря спокойно с майка си и със Сорокина и се радва на страданията й. „Да, трябва да вървя по-скоро“ — каза си тя, без да знае още къде ще върви. Искаше й се да се махне по-скоро от тия чувства, които изпитваше в тая ужасна къща. Прислугата, стените, вещите в тая къща — всичко будеше у нея отврата и злоба и я потискаше с някаква тежест.

„Да, трябва да отида на гарата, а ако не го сваря, да замина там и да го изоблича.“ Ана потърси във вестниците разписанието на влаковете. Вечерният заминава в 8 часа и 2 минути. „Да, ще го сваря.“ Заповяда да впрегнат други коне и започна да нарежда в пътническата си чанта необходимите за няколко дни неща. Знаеше, че няма да се върне вече тук. Между плановете, които й идваха на ума, смътно бе решила, че след онова, което ще стане там на гарата или в имението на графинята, тя ще замине по нижегородската линия до първия град и ще остане там.

Обедът беше сложен на масата; тя пристъпи, помириса хляба и сиренето и като се убеди, че й е противна миризмата на всичко, което е за ядене, нареди да й докарат каляската и излезе. Къщата хвърляше вече сянка през цялата улица и беше ясна, още топла от слънцето вечер. И Анушка, която я изпращаше с нещата й, и Пьотр, който ги слагаше в каляската, и коларят, очевидно недоволен — всички й бяха противни и я дразнеха с думите и движенията си.

— Нямам нужда от тебе, Пьотр.

— А кой ще ви купи билет?

— Е, както искаш, все ми е едно — с досада каза тя. Пьотр скочи на капрата и като сложи ръце на кръста, заповяда да карат към гарата.

XXX

„Ето я пак! Пак разбирам всичко“ — каза си Ана, щом каляската потегли и поклащайки се, загърмя по ситния паваж, и пак започнаха да се редуват впечатленията.

„Да, кое беше последното, за което си мислех така хубаво? — мъчеше се да си спомни тя. — Тюткин, coifeur? Не, не е това. А онова, което казва Яшвин: единственото, което свързва хората, е борбата за съществуване и омразата. Не, напразно отивате — мислено се обърна тя към една компания в каляска с четири коня, която очевидно отиваше да се весели извън града. — Не ще ви помогне и кучето, което водите. Няма да се скриете от себе си.“ След като хвърли поглед към оная страна, накъдето се обръщаше Пьотр, тя видя мъртвопиян фабричен работник с клюмаща глава, когото един стражар водеше някъде. „Ето тоя би могъл да стори по-лесно това — помисли тя. — Ние с граф Вронски също не намерихме това удоволствие, макар че очаквахме много нещо от него.“ И в тая ярка светлина, която бе й открила всичко, сега за пръв път Ана видя и отношенията си с него, за които по-рано избягваше да мисли. „Какво търсеше той в мене? Не толкова любов, колкото задоволяване на тщеславието си.“ Спомняше си думите му, израза на лицето му, който в началото на връзката им й напомняше покорно ловджийско куче. Сега всичко потвърждаваше това. „Да, в него имаше тържество на задоволено тщеславие. Разбира се, имаше и любов, но повечето беше задоволена гордост. Той парадираше с мене. Сега всичко това мина. Няма с какво да се гордее. Вместо да се гордее, трябва да се срамува. Той ми отне всичко, което можеше, и сега не съм му нужна. Отегчава се от мене и гледа да не бъде безчестен в отношенията си. Вчера се изтърва — иска развода и женитбата, за да разруши всички мостове зад себе си. Обича ме — но как? The zest is gone.176 Тоя пък иска да зачуди всички и е много доволен от себе си — помисли тя, като видя един румен продавач, яхнал кон от манеж. — Да, той е изгубил вече вкус към мене. Ако се махна, где се радва дълбоко в душата си.“

Това не беше предположение — сега тя го виждаше ясно в пронизващата светлина, която й откриваше смисъла на живота и на хорските отношения.

„Моята любов става все по-страстна и по-себична, а неговата все гасне и гасне, и тъкмо затова се различаваме ние — продължи да мисли тя. — И няма как да се помогне. За мене всичко е само в него — и аз искам той да ми се отдава все повече и повече. А той все повече и повече иска да се изплъзне от мене. Преди да се свържем, ние се стремяхме един към друг, а след това неудържимо се отдалечаваме в различни страни. И това не може да се промени. Той казва, че съм безсърдечно ревнива, същото си казвам и аз; но това не е истина. Не съм ревнива, а съм недоволна. Но… — Тя разтвори уста и промени мястото си в каляската от вълнение, което бе събудило в нея една хрумнала й мисъл. — Да можех да бъда друго, а не любовница, която обича страстно само ласките му; но не мога и не искам да бъда нищо друго. С това си желание възбуждам в него отвращение, а той в мене злоба, и не може да бъде иначе. Нима не зная, че той не би ми изневерил, че няма никакви намерения към Сорокина, не е влюбен в Кити и няма да ми измени? Аз знам всичко това, но пак не ми е по-леко. Да можеше, без да ме обича, да бъде по дълг добър и нежен към мене, а да не бъде това, което искам — та това е хиляди пъти по-лошо дори от злобата! Това е ад! А тъкмо това е сега. Той отдавна не ме обича. А дето свършва любовта, там започва омразата. Не познавам никак тия улици. Някакви си хълмове — и все къщи и къщи… А в къщите все хора и хора… Колко са те, край нямат — и всички се мразят помежду си. Добре, я да измисля какво искам, за да бъда щастлива. Е? Получавам развод, Алексей Александрович ми дава Серьожа — и се омъжвам за Вронски.“ Когато си спомни за Алексей Александрович, веднага необикновено живо си го представи като жив пред себе си, с кротките му безжизнени, угаснали очи, със сините жили на белите ръце, с интонациите и пукането на пръстите, и когато си спомни, че чувството помежду им се наричаше също любов, изтръпна от отвращение. „Добре, ще получа развод и ще стана жена на Вронски. Но Кити ще престане ли да ме гледа така, както ме гледаше днес? Не. А Серьожа ще престане ли да се пита, или да мисли за двамата ми мъже? И какво ново чувство ще измисля между мене и Вронски? Възможно ли е някакво — не вече щастие, а поне не и мъчение? Не и не! — отговори си тя сега без ни най-малко колебание. — Невъзможно е! Нас ни дели животът, аз създавам неговото нещастие, а той — моето, и не можем да се променим нито той, нито аз. Всички опити бяха направени, винтът се изхаби. Да, ето една просякиня с дете. Тя мисли, че я съжаляват. Нима всички ние не сме хвърлени в света само за да се мразим и за това да мъчим и себе си, и другите? Минават гимназисти, смеят се. Серьожа? — спомни си тя. — Аз също мислех, че го обичам, гледах с умиление на своята нежност. А пък живеех без него, замених го с друга любов и не се оплаквах от тая замяна, докато се задоволявах с тая любов.“ И тя с отврата си спомни за онова, което наричаше любов. И яснотата, с която видя сега живота си и живота на хората, я радваше. „Така съм и аз, и Пьотр, и кочияшът Фьодор, и оня търговец, и всички ония хора, които живеят там по Волга, за където канят тия реклами, и навред, и винаги“ — мислеше тя, когато вече наближаваше ниското здание на Нижегородската гара и насреща й изскочиха носачите.

— До Обираловка ли ще искате билет? — каза Пьотр.

Тя съвсем бе забравила къде и защо отива — и с голямо усилие едва можа да разбере въпроса.