— Колко сте хаплива днес!
— Ни най-малко. За мене няма друг изход. Единият от двама ни е глупав. А вие знаете, че човек никога не може да каже такова нещо за себе си.
— Никой не е доволен от състоянието си, но всеки е доволен от ума си — цитира дипломатът един френски стих.
— Точно така е — бързо се обърна към него княгиня Мяхкая. — Но работата е там, че аз няма да ви оставя Ана. Тя е толкова добра и мила. Какво да прави, щом всички са влюбени в нея и се влачат като сенки подире й?
— Но аз не съм и мислила да я осъждам — оправдаваше се приятелката на Ана.
— Ако подире ни не ходи никой като сянка, това не значи, че имаме право да осъждаме другите.
И като нахока както трябва приятелката на Ана, княгиня Мяхкая стана и заедно с жената на посланика се присъедини към оная маса, дето се водеше общ разговор за пруския крал.
— За какво клюкарствувахте там? — попита Бетси.
— За Каренини. Княгинята правеше характеристика на Алексей Александрович — отвърна жената на посланика и усмихната седна до масата.
— Жалко, че не можахме да чуем — каза домакинята и погледна към входната врата. — А, ето ви най- после! — обърна се тя усмихната към влизащия Вронски.
Вронски не само се познаваше с всички, но се срещаше всеки ден с присъствуващите тук и затова влезе с оня спокоен маниер, с какъвто се влиза при хора, с които току-що сме се разделили.
— Отде идвам ли? — отговори той на въпроса на жената на посланика. — Какво да се прави, трябва да призная. Идвам от „Буф“. Струва ми се, че ходя там вече за стотен път и все с ново и ново удоволствие. Прелест! Зная, че е срамно, но в операта заспивам, а в „Буф“ седя до последния миг и ми е весело. Тая вечер…
Той спомена една френска актриса и искаше да разправи нещо за нея, но жената на посланика го прекъсна, като се престори на ужасена:
— Моля ви се, не разправяйте за този ужас.
— Добре, няма да разправям, още повече, че всички знаят тия ужаси.
— И всички биха отишли там, ако беше също така прието, както в операта — подзе княгиня Мяхкая.
VII
При входната врата се чуха стъпки и княгиня Бетси, която знаеше, че това е Каренина, погледна Вронски. Той гледаше към вратата и лицето му имаше странен нов израз. Радостно, втренчено и заедно с това плахо гледаше той влизащата и бавно ставаше на крака. В приемната влезе Ана. Изправена както винаги извънредно много, с бърза, твърда и лека стъпка, която я отличаваше от походката на другите светски жени, и без да промени посоката на погледа си, тя направи ония няколко крачки, които я отделяха от домакинята, стисна ръката й, усмихна се и с тая усмивка се обърна към Вронски. Вронски се поклони ниско и й подаде стол.
Тя отговори само с кимане на глава, изчерви се и се начумери. И като кимаше бързо на познатите и стискаше протегнатите ръце, веднага се обърна към домакинята:
— Бях у графиня Лидия и исках да дойда по-рано, но се заседях. Там беше сър Джон. Много интересен човек.
— Ах, оня мисионер ли?
— Да, той разказваше много интересно за индийския живот.
Разговорът, прекъснат от идването на Ана, отново почна да се люшка като пламъка на мъждукаща лампа.
— Сър Джон! Да, сър Джон. Виждала съм го. Той говори хубаво. Власева е истински влюбена в него.
— Ами истина ли е, че по-малката Власева се жени за Топов?
— Да, разправят, че това е окончателно решено.
— Чудя се на родителите й. Казват, че това било брак по любов.
— По любов? Какви допотопни мисли имате! Кой говори днес за любов? — каза жената на посланика.
— Какво да се прави? Тая глупава стара мода още не е минала — каза Вронски.
— Толкоз по-зле за ония, които се придържат към тая мода. Аз зная щастливи бракове само по сметка.
— Да, но затова пък колко често щастието на браковете по сметка се разпилява като прах тъкмо защото се появява същата оная любов, която не са признавали — каза Вронски.
— Но бракове по сметка ние наричаме ония, когато и двамата са вече прекипели. Това е като скарлатината, която всеки трябва да изкара.
— Тогава трябва да се научим да присаждаме изкуствено любовта като едрата шарка.
— На младини аз бях влюбена в един псалт — каза княгиня Мяхкая. — Не зная дали това ми е помогнало.
— Не, без шеги, но аз мисля, че за да се познае любовта, трябва човек да се излъже и след това да се поправи — каза княгиня Бетси.
— Дори след брака ли? — шеговито каза жената на посланика.
— Никога не е късно човек да се разкае — цитира дипломатът една английска пословица.
— Точно така — подзе Бетси, — трябва човек да се излъже и след това да се поправи. Вие как мислите? — обърна се тя към Ана, която с едва доловима твърда усмивка на устните мълчаливо слушаше тоя разговор.
— Мисля — каза Ана, като си играеше със свалената ръкавица, — мисля… че… щом като колкото глави, толкова и умове има, то и колкото сърца, толкова видове любов съществува.
Вронски наблюдаваше Ана и с примряло сърце чакаше какво ще каже. Когато тя изрече тия думи, той въздъхна, сякаш бе минала някоя опасност.
Ана изведнъж се обърна към него:
— Получих писмо от Москва. Пишат ми, че Кити Шчербацкая била много болна.
— Наистина ли? — намръщено попита Вронски.
Ана го погледна строго.
— Не ви ли интересува това?
— Напротив, много ме интересува. Мога ли да науча какво именно ви пишат? — попита той.
Ана стана и пристъпи до Бетси.
— Дайте ми чаша чай — каза тя и се спря зад стола й.
Докато княгиня Бетси й наливаше чай, Вронски пристъпи до Ана.
— Какво ви пишат? — повтори той.
— Често си мисля, че мъжете не разбират кое е благородно и неблагородно, а постоянно говорят за това — каза Ана, без да му отговори. — Отдавна исках да ви кажа това — прибави тя и като направи няколко крачки, седна до ъгловата маса с албумите.
— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.
Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.
— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.
— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?
— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.
— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.
Смути се тя, а не той.
— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.
— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.
— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и
