мучащите, разлудували се от пролетната радост телета, които изкарваха на двора.
След като се полюбува на тазгодишния приплод, който беше необикновено добър — ранните телета бяха едри като селски крави, а Павината дъщеря, макар и на три месеца, на ръст беше като годиначетата, — Левин поръча да им изнесат навън коритото и да им сложат сено зад решетките. Но оказа се, че направените през есента решетки, неупотребявани през зимата, бяха счупени. Той изпрати да извикат дърводелеца, който сега трябваше да приготвя вършачката. Но оказа се, че дърводелецът поправя браните, които трябваше да бъдат поправени още по сирница. Това ядоса много Левин. Яд го беше, че се повтаря това вечно нехайство в стопанството, срещу което той толкова години се бореше с всички сили. Както научи, решетките, ненужни през зимата, били пренесени в конюшнята и там се изпочупили, понеже били направени слаби, за телета. Освен това оказа се също, че браните и всички земеделски сечива, за които бе заповядано да се прегледат и поправят още през зимата и за които бяха наети нарочно трима дърводелци, не бяха поправени и ги поправяха сега, когато трябваше вече да брануват. Левин изпрати да извикат управителя, но веднага тръгна сам да го търси. Сияещ, както всичко тоя ден, с обшито с агнешка кожа кожухче, управителят идваше откъм хармана, като чупеше една сламка в ръцете си.
— Защо дърводелецът не поправя вършачката?
— Аз исках да ви кажа още вчера: трябва да се поправят браните. Дойде време за оране.
— А де бяхте през зимата?
— Но защо ви е дърводелецът?
— Къде са решетките от обора на телетата?
— Наредих да ги отнесат по местата им. Какво можеш да направиш с тия хора! — каза управителят и махна с ръка.
— Не с тия хора, а с тоя управител! — кипна Левин. — Ама защо държа вас! — развика се той. Но като си спомни, че с това няма да помогне, прекъсна наполовина думите си и само въздъхна. — Е, може ли да се сее вече? — попита той, след като помълча.
— Отвъд Туркинов дол ще може утре или вдругиден.
— А детелината?
— Изпратих Василий и Мишка, сеят. Само че не зная дали ще могат да минат, кално е.
— Колко десетини ще засеят?
— Шест.
— Защо не цялата нива? — викна Левин.
Още повече го доядя, дето засяваха с детелина шест, а не двадесет десетини. Посевът на детелина — и на теория, и от собствен негов опит — биваше добър само тогава, когато се правеше колкото може по-рано, почти докато има сняг. А Левин никога не можеше да постигне това.
— Няма хора. Какво искате да се направи с тия хора? Трима не дойдоха. Ето и Семьон…
— Но вие да бяхте ги отменили от сламата.
— Та аз и оттам ги отмених.
— Къде са тогава хората?
— Петимата правят компот. (Той искаше да каже компост.) Четирима пресилват овеса — да не се развали, Константин Дмитрич.
Левин много добре знаеше, че „да не се развали“ значеше, че английският овес за семе вече се е развалил — тоест пак не бяха направили това, което бе наредил.
— Но нали ви казах още през постите, простаци!… — извика той.
— Не се безпокойте, всичко ще направим навреме. Левин сърдито махна с ръка, отиде до хамбарите да види овеса и се върна в конюшнята. Овесът не беше се развалил още. Но работниците го пресилваха с лопати, когато можеха да го прехвърлят направо в долния хамбар; след като нареди това и откъсна оттук двама работника, които да отидат да сеят детелина, Левин се успокои след яда си срещу управителя. Пък и денят беше толкова хубав, че не биваше да се сърди.
— Игнат! — извика той на кочияша, който със запретнати ръкави миеше каляската при кладенеца. — Оседлай ми…
— Кой кон ще заповядате?
— Е, хайде Колпик.
— Слушам, господарю.
Докато му оседлаваха коня, Левин отново извика управителя, който се въртеше наблизо, за да се помирят, и му заприказва за предстоящите пролетни работи и стопански планове.
Превозването на тора да започнат по-рано, за да може да се свърши всичко преди ранната коситба. А с плуговете да преорават често далечните ниви, та да останат по за дълго черна угар. Коситбата да стане с работници, а не на изполица.
Управителят слушаше внимателно и, както изглежда, правеше усилие да одобрява кроежите на господаря си; но той пак имаше безнадежден и отпаднал вид, който бе така познат на Левин и който винаги го дразнеше. Тоя вид казваше: всичко това е добре, но пак както Бог даде.
Нищо не огорчаваше така много Левин, както тоя тон. Но тоя тон беше общ за всички управители, каквито той бе имал досега. Те всички имаха същото отношение към кроежите му и затова сега вече той не се сърдеше, а се обиждаше и се чувствуваше още по-възбуден за борба с тая някаква стихийна сила, която не можеше да нарече другояче освен „както Бог даде“ и която постоянно му се противопоставяше.
— Дано успеем, Константин Дмитрич — каза управителят.
— Защо пък да не успеете?
— Трябва непременно да наемем още петнадесетина работника. А не идват. Днес идваха, но искат по седемдесет рубли за едно лято.
Левин млъкна. Тая сила пак се противопоставяше. Той знаеше, че колкото и да се мъчеха, не можеха да наемат на редовна цена повече от тридесет и седем, тридесет и осем до четиридесет работници; до четиридесет наемаха, но повече не. И все пак той не можеше да не се бори.
— Изпратете да търсят в Сури, в Чефировка, ако не дойдат други. Трябва да се търси.
— Че ще изпратя — ще изпратя — унило каза Василий Фьодорович. — Но ето че и конете поотслабнаха.
— Ще купим други. Ама аз зная — прибави той и се засмя, — вие не си давате много зор; но тая година аз няма вече да ви оставя да правите, каквото си знаете. Ще нареждам всичко сам.
— Та вие и без това, струва ми се, малко спите. На нас ни е по-добре, когато господарят следи всичко…
— Отвъд Брезовия дол ли засяват детелина? Ще ида да видя — каза той и се качи на дребния кулест Колпик, който кочияшът му доведе.
— През потока няма да можете да минете, Константин Дмитрич — извика кочияшът.
— Тогава ще мина през гората.
И с пъргав раван на доброто, отпочинало конче, което пръхтеше над локвите и подръпваше поводите, Левин потегли през калния двор към вратнята и оттам за полето.
Ако в обора и в хамбара Левин беше във весело настроение на полето му стана още по-весело. Той се поклащаше равномерно от вървежа на доброто конче, вдишваше топлия въздух, който го облъхна със свеж лъх на сняг, когато навлезе в гората, дето тук-там бе останал още неразтопен сняг, и се радваше на всяко свое дърво с покарал по кората му мъх и с набъбнали пъпки. Когато излезе от гората, пред него на огромно пространство се ширнаха като гладък кадифен килим посевите без никакво голо място и мочурище и само тук-там по ниските места с останки от топящ се сняг. Не го разсърдиха нито селският кон и жребчето, които тъпчеха посевите му (той каза на селянина, когото срещна, да ги прогони), нито ироничният и глупав отговор на селянина Инат, когото срещна и го пита: „Е, Ипат, скоро ли ще сеем?“ — „Най-напред трябва да изорем, Константин Дмитрич“ — отвърна Ипат. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-весело му ставаше и стопанските планове му се виждаха един от друг по-добри: да засади върби около всички ниви, изложени на юг, така че снегът, да не се залежава под тях; да раздели на шест наторените ниви и трите оставени за засяване с трева, да построи обор в далечния край на нивите и да изкопае езеро, а за наторяване да се построят подвижни огради за добитъка. И тогава ще има триста десетини с пшеница, сто — с картофи и сто и петдесет — с детелина и нито една изтощена десетина.
С такива мечти, карайки предпазливо коня по синорите, за да не тъпче посевите, той се приближи до
