най-високия връх на планината и като видя безкрайните земи, що се простираха под него, стана му криво и сви пестници, че не е един цар над тях, да ги покори и да им наложи законите си. Други път пък всичките негови помисли и въжделения му се виждаха празен и никому ненужен блян и както гледаше сивите камъни в пустинята, рече си: да могат те да се обърнат на хляб, та да отиде да ги раздаде на хората, повече полза ще им принесе, отколкото да ходи да ги учи на ум и разум.
С укрепнал дух в тишината на пустинята, дето вечер се препяваше с песните на косовете, дето сутрин с пълни гърди поемаше тучната преснота на цветята и тревите и нито противна дума препъваше мисълта му, ни людска хитрост го дразнеше — там лесно му беше да преодолее всяко изкушение, дните му течаха стройно и плавно и той си беше такъв, какъвто си искаше да бъде.
Затуй и Йоан, загърнат в дрипа от камилска кожа, препасан с ремък през кръста, цял живот се храни със скакалци и див мед заедно със зверовете. Той имаше по-кораво сърце от Христа, познаваше много добре хората и не се доверяваше никому; когато дойдеха при него някои, не се сядаше с тях да се разговаря надълго и нашироко за това, що тряба и що не, а ги сгълчаваше и нахокваше обикновено и думите му посред ония голи и мрачни пустини, дето живееше, звучаха сурови и могъщи, като същинско небесно откровение. Макар, както е казал пророка, гласът му да ечеше в пустинята, неговото ехо си проправяше път през рътлини и клисури, далеко по бреговете отсам и оттатък на Йордана и не той ходеше да моли тогова и оногова със словото си, а караше всекиго, който иска да приеме кръщението му, да му отиде на крака. Най- подир мало и голямо в Израила го позна за свой пророк, вредом от Галилейската земя и от Юдея се точеха при него върволици хора и нищо не смеяха да му кажат ни първосвещеници, ни садукеи, че дори през някои дни и сам Ирод се побояваше от властта му.
Христос беше съвсем други; колкото и благодатен покой да подкърмяше и да укрепяваше духа му в пустинята, все пак той не можеше да гледа наоколо си тези голи сипеи и безкрайните мълчаливи гори на тръстиките; ден и нощ той чезнеше за цветните светли брегове на своите родни покрайнини и най-вече сърцето му бе препълнено с толкова обич към хората: без дружина и без разговори дните му не бяха дни. Когато му се дощеше да види някой приятел — това той се стесняваше и беше му неловко да го признае и пред самите си ученици, — оставяше и работата, ако е имал някаква, и майка си, и през де да е села и гори път бъхташе да отиде да го намери. Отиде, ще седнат двамата, Христос вече ще си излее до капка душата пред него, той ще му похъва, погледва го, като че в бозна-що го подозира, и само го дебне да му хване някоя слабост. За да спечели приятеля си, да му чуе приказката, той понякога трябаше да се унижава, да търси нещо угодно да му каже и най-накрай, вместо да го разбере и да му отдаде заслуженото, намираше сгода да се качи самичък върху главата му.
— Съвсем, съвсем инак той би заживял и с учениците си, и между хората, да би го сега отминала тази горчива чаша: нима не е всичко възможно на света? И при мисълта да се избави от мъката, що го чакаше, и да захване тепърва нов живот, Христос подигна пълен с притома взор, врязаните му пръсти се отпуснаха, хладният лъх на нощта като че обърса попотеното му чело, мигом той си пое дъх тъй леко, че изведнъж се сепна, като че хванал себе си в греховно падение.
— След толкова вдъхновени слова и проповеди вече години наред, след толкова труд и усилия да насади вяра в людските сърца, сега когато дойде часът да се види силата и на неговата вяра и да освети думите си със собствената кръв, сега ли ще се побои от мъки и смърт?…
И Христос усети пак, че неволно му се подкосяват коленете; стана му нужда да се опре върху някой близък, да поговори със свой; изправи се и тръгна към тримата си ученици, що го чакаха приседнали пред пещерата.
— Симоне! — повика още недошел до тях той.
И тримата оборени от дрямка, бяха отпуснали глави на гърди и никой го не чу и не помръдна.
— Петре! — повтори по-високо той и се изправи пред тях.
— Слушам, слушам, учителю — сепна се от първи сън и бързо затри натегнали клепки Петър. — Какво ще кажеш?
— Симоне — подхвана с трепетен глас учителят. — Ако духът е крепък, а плътта немощна — как мислиш ти — може ли се удържа да не падне все пак в изкушение човек?
— То се знае — то се знае… — развърза, без да мисли, готова реч той. — Плътта е земна, тя всякога се изкушава — най-главно духът да се държи… И натегналата му глава пак клюмна над гърдите му.
Христос млъкна.
— Толкози ли ти се спи, че не можеш две приказки да размениш с мене? — додаде след малко той.
— Ама нали ти казвам… — заклати с усилие глава ученикът, като че от някоя назойлива муха се брани. — Нали ти казвам… Тя плътта… Още в първите глави на книгата на Битието е казано за нея: от прах си и на прах ще се обърнеш.
Христос захапа единия край на долнята си устна и бавно зави по пътеката между шубърките, без да слуша повече Петра, що мърмореше като в просънка след него: — Гледай какъв си… Ами казвам ти… Още в книгата на Битието…
Нощната роса беше заляла тревите и листака; дето поминеше Христос, мокрите стъркове шибаха голите му свирки и полите му и дългата му дреха бе захванала да отегва, напоена с влага; той, скърбен до смърт, не сещаше хлад, ни мокрота.
От дългото му стоене по-напред върху камъка, мъхът беше се изсушил под него; той приседна на първото си място, отдето усети оставената си слаба топлина да прилепва пак покрай бедрата му, опря лакти върху тях, вряза отново пръсти едни в други и високото му чело избиха капки пот.
— Както добитък, навикнал да върви по един и същ път, рядко се отбива от него, тъй и мисълта на хората, поела от дядо и баба въз една страна, от нужда за себе си няма да завие въз друга, камо за людския да си прави труд да влиза в положението му и с топла дума и участие да му помага да търси свой изход. Радост ли озари тихите невзрачни дни на някого — който и да бил той — или скръб налегне закоравелите му, хванали вече шия като на бивол, плещи: за всяка радост и за всяка скръб, за всяка прилука и обрат на този свят все има казано от по-напред, написано някъде готово нещо и няма защо този, комуто е дошло до глава да се отделя от хората, за себе си друго, особено да търси.
— Несретник такъва само като него, дето го не сдържа на едно място и дето не може в делнична работа и грижи да смири сърцето си, като всички хора мисли, че за да тъпче по тази земя всеки, бозна каква мъдрост му тряба, та от свойта мъдрост той занаят направи, та тръгна на ослица от село на село да я продава… Търговецът разправяше за своите печалби или береше грижата на керваните си през пустинята; земеделецът погледваше облаците на небото или разправяше за надеждите си от жетвата: само разправията на Христа не докосваше нищо за в работа; затова, колкото и да се напъваше да сбира хората наоколо си, те или го гледаха в бялото на очите или се надсмиваха снизходително на думите му и макар всяка стока да се купува с пари на този свят, неговата и без пари никой я не рачеше.
До туй ли му е дошло на всекиго да остави в тръне да глъхне нивата му, когато от дете най-голямата му радост е била да излезе пролет да погледне как ръжта час по час пред очи му избуява, майката да не прегледа децата си; бащата да зареже къщата — за данък на кесаря да я продават. Всеки да сгърне ръце, само да се лови самичък, каква нечестива мисъл му хрумнала през глава, коя как срещнал и коя как погледнал, цял живот да си гледа пъпа смирено и да се човърка какъв още грях да изкара от себе си. И какво щеше да излезе най-подир от всичко туй, ако — да кажем — от едина край на света до другия жени и мъже, бедни и богати се поведеха по ума му: да зарежеха земни радости и грижи, всеки за съвършенството на себе си да мисли, да се гледа и да се къта като женски скъпоценен накит или да се примлясква като не знам какъв сладкиш — та в тая негова проповед светът би закостенял повече, отколкото в законите на Мойсея, и сам той би се отвърнал и не би погледнал такъв един свят!
— Да не отива толкова далеч, да не докарва той всяка една своя мисъл до края, както правят книжниците и фарисеите: — от много и по-тънко умуване, до явна безсмислица да дойде; той всякога по земята е ходил, неговата мисъл е била проста и ясна навред и сега няма защо да се прехвърля с нея, от не зная колко кладенци вода да събира.
— Малко ли праведници е срещал на пътя си в живота Христос. Тия, дето се врат по затънтени кътища да се самовглъбяват в себе си; дето се боят да се не смесят някак с грешниците, да поемат обща работа в ръце, та да падне сянка и върху тях, и малката си духовна сермия вържат в девет възела или я заравят така да си изгние в земята, да не би някак да попадне в по-ударни ръце и да я разиграят на пазаря… Ето, те щом отворят уста, не говорят за нищо друго, освен за благочестието си; слинясват на хората ушите да ги слушат
