Веднъж, когато трябваше да отидат в неделя сутринта на литургия сестра му не бе пожелала да дойде. Инатеше се по пижама на средата на хола и като муле не искаше нито да се облече, нито да помръдне. Майка му бе изгубила търпение и бе я пляснала по дупето. В следващия момент сестра му отново бе седнала на пода, бе обгърнала колене, бе затворила очи и бе започнала да се поклаща. Той като в сън си бе спомнил, че така изглеждаше и тогава на брега, когато за малко не го бе удавила, но докато извика, за да предупреди майка си се бе чул писък.
Неверващ гледаше как се извива ръката на майка му(тази, с която бе ударила сестра му) и в следващият миг се бе чуло пукането на костта. Ръката висеше под странен ъгъл и започваше да се подува. Майка му от болката бе припаднала, а сестра му се бе изправила полека и се бе качила в стаята си.
Миг преди да затвори врата след себе си бяха чули нейния глас—
„Никога повече не ми посягай“.
С баща си бяха завели майка му до болницата и горката бе принудена почти два месеца да ходи с гипсирана ръка.
Същата вечер се бяха напили с баща си, а сестра му така и не бе излязла от стаята си.
В седващите пет години сестра му бе ги държала в плен на тайнствената си сила.
Ако преди пазеха тайната от страх, че ще ги помислят за луди, то после бяха продължили да я пазят пак от страх, но от страх, че може да ги сполети нещо лошо.
Никога повече сестра му не стигна до крайности, т. е. да се опита да ги убие, но ги нараняваше с достатъчна сила, така, че винаги те тримата бяха покрити със синини. За да не се налага да отговарят на въпроси какво им се е случило бяха се изолирали, бяха престанали да се срещат с хора и да излизат. Поръчваха храната по телефона и се занимаваха с градината, за да си набавят плодове и зеленчуци.
Той така и не отиде на други срещи с момичета.
Просто не можеше, дори и да искаше.
Понякога със жестока самоирония си мислеше, че ще си умре девственик.
Не знаеше дали хората със способностите на сестра му не живееха вечно, а и да не живееха вечно тя пак би го надживяла, та те имаха двадесет години разлика.
Бе си мислил и да се самоубие, но някаква вътрешна съпротива го караше да изоставя идеята. Все едно, че живота му се бе превърнал в двубой и той искаше да се опита да спре чудовището, което бе неговата сестра.
Родителите му се бяха предали и се бяха отказали да се опитват да се противопоставят.
Баща му се бе затворил в себе си и почти не се появяваше трезвен.
Майка му бе намерила отдушник в градината и в нейните цветя и също се бе затворила в нейния си свят.
Знаеше, че не може да разчита на тях, трябваше да разчита единствено на себе си.
Всички книги, с които се бе сдобил, един ден бяха изчезнали.
Явно сестра му ги беше изгорила.
Не можеше дори да прочете нещо за паранормалното и свръхестественото.
Трябваше да разчита на собствените си умствени и физически възможности…
И тогава бе започнал да бяга.
Бягаше, докато не рухнеше от умора.
Пришпорваше тялото си и го мъчеше, за да го укрепи и за да го превърне в машина за защита или за убиване(ако се наложеше).
Винаги, когато бягаше около къщата виждаше сестра си на найния прозорец.
Тя го следеше и приличаше на зловещ треньор с хронометър в ръка, който проверява постиженията ти. Този ритуал на бягането се бе превърнал и в ритуал на проверка дали сестра му щеше да направи нещо, за да го накаже или щеше да изчака и да го изненада.
В редките случаи, когато се засичаше с нея не говореха, но той виждаше очите и.
В тях все едно, че четеше и това, което той си мислеше, че разчита му вдъхваше увереност. Все едно, че сестра му бе разбрала, че той е готов на всичко, за да я елиминира, за да избяга от нейните окови и че не го е страх, дори да умре.
Колкото повече минаваше времето, колкото повече ставаха километрите, които успяваше да пробяга, толкова повече той разбираше, че бе налучкал пътя към успеха. Не точно успеха, но може би един ден щеше да има шанса да се изправи срещу сестра си може би неговата воля и сила би могла да победи.
Затова и бягаше. Правеше само това.
Останалото време запълваше с четене на книги, с ядене, с пиене на бира и с кратки разговори със своите родители…
Сестра му растеше.
Макар да не празнуваха никога повече нейният рожден ден( в интерес на истината те не празнуваха нито неговите рожденни дни, нито тези на родителите му, нито Коледа, нито нищо) той си отбелязваше на едно дърво годините. Годините, в които бягаше и се подготвяше за момента, когато би имал възможност да се изправи срещу сестра си.
Ако човек, който не я познаваше я погледнеше би помислил, че вижда ангел.
Бе руса, синеока, миловидна и всеки художник бе могъл да ползва образът и, за да нарисува икона за църквата…
Сред хладното на гората се чустваше по-леко.
Бе по-лесно да продължи да бяга.
Не само, че по асфалта босите му нозе се бяха разранили, но го беше страх да не би някой да го види и да се опита да го спре. Сам не знаеше защо толкова го е страх от срещата с хората. Може би защото от пет години не бе виждал никой друг освен сестра си и своите родители.
Усещаше ударите на сърцето си, които като часовник отмерваха ритъма и времето. Вече би трябвало да е ранния следобед, а той бягаше от изгрев слънце.
Не знаеше колко е голяма гората, защото бе идвал тук само веднъж, когато бе разменил единствената си целувка с жена в живота си.
Още си спомняше колко красиво бе изглеждало момичето в сумрака на листата и колко уханни бяха устните и.
Сега сигурно тя бе вече омъжена и може би дори не си спомняше за него.
Та кой на днешното време си спомня една целувка от преди пет години?!…
Сезоните се изнизваха по спиралата на времето.
Единственото, което ги отличаваше за него бяха дрехите, които обличаше преди да започне да бяга.
По неговият маршрут около къщата не бе останала трева.
Около домът им един съвършен кръг се виеше и се отличаваше дори в тъмното.
Това бе кръгът, който бе направил самият той с босите или с обутите си нозе през всички години на бягане.
Имаше вечери, когато му се струваше, че кръгът светеше със собствена светлина. Може би беше светлината на неговата вяра, на неговата воля, на желанието му да победи…
Бяха минали точно пет години, от както той бе започнал да бяга.
Беше утрото на неговият тридесети рожден ден.
Не можеше да разбере в първия момент, защо се бе събудил внезапно. Все още лежеше със заровена глава във възглавницата, когато бе чул гласът на сестра си—
„Бягай“
Бе се изправил, облегнат на лакътя си и бе я погледнал.
Тя също бе в пижама и стоеше малка, странна и вторачена в него в леката светлина на утрото.
„Бягай“
Той се бе изправил полека с поглед все още вперен в нея. Страхуваше се да се обърне. Бе свалил пижамата си и бе навлякъл гащетата си и любимата си тениска.
Сестра му се бе изправила на пръсти, бе протегнала ръце и бе обгърнала лицето му. Бе го целунала по бузата( за първи път от както се бе родила) и бе му прошепнала.
„Бягай.
