вкъщи.
Беше зиморничав, кръвта му ставаше мързелива, беше започнал да навлиза в старостта и не бързаше да хвърли зимната шуба, все си криеше носа в яката.
А после, когато министър Волков му докладва за кунщкамората, отиде в кунщкамората.
Загърнат с рунтавите лисици, скрил нос в хермелиновата яка, препусна натам. И когато този остър като войнишки нож нос се подаде от лисиците, стана тихо, толкоз тихо, че сякаш само еленът още диша по малко и може би маймуната в стъкленицата, а хората са престанали.
И тогаз напред излезе господин Балтазар Щал, помощник-аптекарят, и каза без глас:
— Алтеса, аз като апотекар…
Но не гледаше него и нищо не каза на германеца.
После насочи нос към двупръстите, видя ги, че са глупаци.
Взе да разпитва със среден глас пазачите. А пазачите му отговаряха и чуваха как тупка сърцето на елена.
Тогаз, след като послуша пазачите, измъкна дългата си ръка, хвана леко и привично Яков, шестопръстия, за яката и Яков почувствува, че върви леко, сякаш по въздуха, и върви натам, накъдето му сочат.
И го вкара във втората зала. И там разхлаби ръката, която беше стиснала врата, и шестопръстият се спря като махало и разбра, че е свален от ченгела.
И без да го гледа, дебелата шуба го попита със среден глас. Тогава Яков само за миг стана хитър и реши, че ще разказва съвсем не туй, което беше чул, а че ще рече, че нищо не е чул и веднага реши да приказва малко и да измисля, и в същия този миг лисичата шуба го погледна с човешки очи, а очите бяха тъжни като въглени, когато гаснат. И шестопръстият чу, че разказва всичко, което бе чул и видял, и се зачуди, че помни дори такива работи, за които не беше си помислял.
Тогава лисичата шуба се понадигна и скучните очи още веднъж погледнаха главата на Яков, очите му, шестопръстите му ръце, младенеца с дръпнатите очи, който стоеше наблизо в стъкленицата си — и бързо тръгна, зашумоля — към портретната. И вратата се затвори зад шубата.
И тогава Яков, както си беше застанал, наведе бързо глава към вратата и надникна през ключалката. Шубата стоеше като черна завеса, а после завесата се разклати и тръгна бавно: към восъка, към подобието.
И тогаз шестопръстият видя раздвижване, че восъкът става, и видя отстрани пръста, който сочеше: вън. Яков сколаса да отскочи: право срещу него, през вратата, изхвърча човек с карминен, сякаш огнен кафтан, И беше кльощав. А дебелата лисича шуба се влачеше подире му като жив звяр. Той се сблъска с Яков, шестопръстия.
И двамата се погледнаха в очите.
Лисичата шуба отмина, хермелиновата яка се надигна и носът се скри.
Пътем той закачи китайския бог или сибирския идол и идолът се катурна, пазачите се втурнаха да го вдигнат. Не се обърна.
А после — впрегнатите един зад друг коне се изнизаха нанякъде.
И всички отлагаха калпаци и се спираха.
8
Каква нощ настана след туй!
Сива.
Времето из един път се промени — задуха вятър и всичко тръгна наопаки. Уж беше взело да се запролетява, времето беше едно такова кротко, а сега трябваше да очакват или студ, или наводнение. И на небето ги нямаше обикновените звезди или луната, а имаше само един бял път, който гъмжеше от ситни звезди. На небето млечен път, а земята черна, и вятър, и лед: виждаше се по-зле, отколкото на тъмно. Мъчителна бе тази нощ в Петерсбурк. На корабите край адмиралтейския кей им беше тежко: те се люшкаха на веригите си и гъргореха.
В къщата на Ягужински сега беше тихо, защото всичко живо се бе спотаило, беше си легнало да спи; или полуспяха, или пък спяха дълбоко, като заклани. Къщата на Ягужински сега беше като онзи остров от баснята, който се наричаше „остров на блажените“, до който не стигат никакви новини и е заобиколен отвсякъде от тихи води. Защото не се знаеше какво ще стане сега и къде ще го заточат. А че ще го заточат, всички бяха сигурни. Строши си главата, загази вятърничавият.
А вятърничавият си седеше сега кротък, махмурлукът беше започнал да го отпуща и бе взел да се връща умът му. Той все не можеше да си спомни какво е забравил. Фенерът навън се кандилкаше като удавник. После зачете хороскопа, който му бе съставил във Виена срещу доста пари един астролог по челните линии. И намираше измамна утеха.
Според хороскопа, според латитудините на планетите, той беше буен и воден и го обича простият народ, а големите и властните персони не го обичат. Март беше месец на затруднения в работите му поради омразни гонения от политични и придворни врагове на неговите интереси, печалби и характер. Сега беше тъкмо март месец; а на Василевския остров са враговете му, и придворни, и политични — всичко е вярно. И все пак Аригон звездоброецът веднага след туй потвърждаваше, че гореспоменатите врагове не могат да упражнят никакво действие и че той ще остане отгоре, ще надделее и ще победи всички враждебности.
И се сети пак без каквато и да било подсказана му от хороскопа причина за една виенска благородничка, която го правеше щастлив, защото беше не само неин любител, но и обичан от нея. Тя беше загладена, с черни вежди, неверни очи и нацупени устни. И таз загладена, таз надменна благородничка е във Виена, а той — в Санктпетерсбурк и двамата ги тегли един към друг, сякаш са вързани за двата края на едно въже, през цялата география — и туй е държавният съюз с Виена, съюз, нужен на всички и полезен. Той не може да живее без нея. И туй нещо не могат да го разберат. Ама както и да е! Стига толкоз. Таз няма да я бъде.
А през тая година, беше казал звездоброецът, Сатурн се намира към края на Меркурий. Смъртна омраза и лукавство от страна на министъра. Немилост на висшестоящите. Бъркотия. И победа. И животът му ще се разширява в щастие и радост до петдесет години и повече.
И всичкото туй е измама и хвърлени на вятъра пари.
А виенската благородничка е далеч и какво ли прави сега? Приятни разговори ли води, или лежи болна? А какво ще стане с него утре — туй хороскопът не го знае. Отиде до прозореца и видя: калай, клони, кал, синкав въздух и като че ли нещо шава долу.
И му се стори, че пак първата му жена, чалнатата, лудата, пак се е изскубнала, избягала е от манастира п търчи с надигнати поли около къщата му и го прави за срам.
Тогаз се вгледа още веднъж п видя: клони, кал, стари дрипи, мръсната Фльора, носеща нещо в леген. Махна с ръка и се дръпна от прозореца.
Във Виборгската восъчна фабрика също беше нощ, фабрична нощ.
Складът беше заключен с катинар, всички постройки също, и постройката, дето беше касата, и бараката с пещта. На двора имаше две изпрегнати каруци. Войникът от Балков полк минаваше зад бараката — и изведнъж чу тънки гласове и тогаз повика шведското куче:
— Хунцват.
Но кучето не лаеше, войникът от Балков полк поседна на пейката и затвори очи, подряма малко. После пак повика кучето и то не дойде. Тръгна към постройката, дето беше касата, и чу нещо: топуркане, стържене по желязо. А когато викна, никой не му се обади. И изведнъж леко търчене и някой го перна по главата и каза:
— Ей, гранодирино! — И тогаз той се подлизна.
Когато се събуди, видя: калай, клони, фабрична нощ и вратата на постройката е отворена. Тогаз завъртя кречеталото и разбра, че е станал грабеж.
А на Василевския остров беше Меншиковата къща и Меншиковата нощ. В голяма жега той седеше там и си топлеше краката с плъстените чорапи край камината, която беше кахлена и синя, строена едновременно с
