китайските си мустаци. Или защото бяха празни и когато ги смачкаш, се чува звукът — хруп, като от празно място или от рибешки мехур? Или защото те, мъртвите твари, са съвсем плоски като люспа?
И когато трябваше да замине за някъде — преди него тръгваха пратеници и куриери и оглеждаха къщите: къде да отседне, има ли гад? Инак не отсядаше. От тази гад нямаше нито цяр, нито защита.
А сега той, Петър, плачеше, очите му бяха насълзени и той не виждаше хлебарката. А когато си изтри очите с юргана — тогаз я видя.
Хлебарката стоеше, мърдаше мустаци, гледаше насам-натам и беше лъскавочерна като маслина. Накъде ще тръгнат сега тези много крака? Накъде ще зашумолят? Току-виж, скочи на кревата и вземе да шари по юргана. Тогаз пръстите на краката му се изпритесниха, той се разтрепера, изтегли юргана чак до носа си, а после измъкна ръка изпод юргана, за да докопа ботуша си и да го запокити по гадината, докато тя стои и не се крие. Но ботушите ги нямаше, пантофът беше лек и нямаше да я убие. Посегна и за него, ала не можа да го стигне и с тихо виене запълзя по ръце. Колко са слаби! Не го държат! А гърдите му са като дюшек, натъпкан с гнил талаш. Той си полежа малко, почина си. После допълзя по ръце до креслото. Креслото беше дъбово, стругувано и вместо странични облегалки имаше женски ръце. Подържа, подържа дъбовите тънки пръсти, а после ръката му, все едно че във вода, потъна във въздуха — пак за тоя пантоф. А пантофа го няма и дъно няма, и ръката плувна. Тогаз зъбите му загракаха силно, защото хлебарката не беше под негово наблюдение и го чакаше или може би бе тръгнала нанякъде или бе паднала.
И изведнъж хлебарката наистина взе, че падна като умряла, тракна и я нема. Нема я досущ като него: Петър Алексеевич лежеше в безсъзнание и без дрехи като пиян. Силата му се бе свършила. Но той беше търпелив и все се мъчеше да се свести, и се свести скоро.
Огледа се с опулени очи на всички страни — къде ли е отишла гадилата? — погледна със сърдити очи над лакирания параван и видя непознато лице. Вляво от кревата, до вратата на столче седеше човек. Той беше млад и очите му бяха изблещени към него, към Петър, а зъбите му тракаха и главата му се тресеше. Той приличаше на шантав или на глупак, или пък му беше студено. До него седеше още един, старец, и спеше. По лице май че мязаше на Мусин-Пушкин от Сената. А младият по лице приличаше на германец, от холщайнчаните.
Тогава Петър пак го загледа и видя, че на младия му тракат зъбите, а устните му се тресат, но че той не е глупак, и каза отпаднало:
— Ei, dat is nit permittert. [Ей, това не е разрешено (хол.). — Б. р.]
Беше се засрамил, че холщайнчанинът го вижда такъв, че се е намъкнал в спалнята му.
Но едновременно с това понамаля страхът му.
А когато погледна към камината, хлебарката я нямаше и той си внуши; че му се е привидяло, че туй не може да бъде, откъде ще се вземе тук хлебарка? Премаля за известно време и се унесе, а когато отвори очи, видя трима души — и тримата не спяха, а младият, когото бе взел за холщайнчанин, също беше сенатор, Долгоруки.
Каза:
— Кои сте вие?
Тогава старецът и другите станаха и старецът каза, изпънал ръце по шевовете на панталона си:
— Проведени сме да вардим здравето на ваше величество.
Той затвори очи и подряма малко.
Не знаеше, че от тази нощ сенаторите се редуват по трима да го вардят в спалнята му. После, без да ги гледа, махна с ръка:
— После.
И тримата си излязоха.
6
А същата тази нощ в стаичката до спалнята седеше край масата един дребен човек, сипаничав, с широко лице, неугледен. Шумолеше с някакви книжа. Всичките книжа бяха подредени на купчинки, за да може по всяко време да се яви в спалнята и да рапортува. Човекът цяла нощ бе прехвърлял книжата. Той беше генерален фискал и готвеше доклад. Викаха го Алексей: фамилното му име беше Мякинин, не от застарелите фамилни имена. Книжата си събираше чрез фискалите; и най-кроткият измежду тях беше търговският фискал, Бусаревски. И му писуваше къде как стоят работите и защо не вървят, колко пари са дадени за рушвет, колко са взети и колко са скрити на потайни места. За даването на подкуп имаше остър нюх, рушветчиите надушваше по въздуха, скритите пари — по дирите.
И когато настана болестта, повикаха тоз неугледен човек и му бе речено: ще стоиш тук, в стаичката до моята спалня, щото повече не мога да идвам в канцеларията ти. А ти седи и пиши, и ми докладвай. А храната ще ти я носят в стаичката. А ти седи и се спотайвай. Спотайвай се и пиши.
И оттогава насам в стаичката скръц-трак! Човекът прехвърляше на сметалото големи числа. И заранта на втория ден човекът влезе тайно в спалнята и рапортува. След тоз рапорт на него взе да му се тегли устната и се показа пяна. Човекът стоеше и чакаше. Той беше търпелив, изчакваше, а главата си държеше на една страна. Неугледен човек. После, когато устната попрестана да се тегли, човечецът надигна чело, челото беше набърчено, и хвърли поглед към самата персона, чак към очите й — и погледът беше съвсем обикновен, миглите рижави, поглед на видял и патил човек. Тогаз човекът попита, съвсем тихо, както се пита за здравето болен човек или стопанин на изгоряла къща:
— А как ще речеш, само клоните ли да сека?
Но устната беше неподвижна, не се теглеше вече и не отговаряше нищо. А очите бяха затворени и сигур бе започнало тайно вътрешно гризение. Тогава сипаничавият си помисли, че другият не го е чул и попита още по-тихо:
— Или ще речеш да ударя с брадвата по корена?
А другият мълчеше и тоз продължаваше да си стои с книжата. Сипаничав човек, неугледен. Мякинин, Алексей.
Тогаз очите се отвориха и един тънък глас, дрънчащ като пукната чашка, каза на Алексей Мякиннн:
— Сечи издъно.
А окото уплашено загледа Мякинин — беше му се сторило, че Мякинин го съжалява. Но той си стоеше — рижав, сипаничав, дребен, спокоен — стара служба.
И сега човекът все пресмяташе и подшиваше с една дебела игла, а заран докладваше — чело до чело. Книжата му вече бяха дебели. При него идваше Бусаревски, търговският фискал — бе заповядано тоз човек да го пущат по всяко време.
И когато търговският фискал си отиде, Мякинин из един път се изпоти и се поти дълго, бърса челото си с ръка, но и ръцете му се изпотиха. А после седна, тракна само два пъти със сметалото и заскрибуца. Първото дело беше на светлейшия княз, на херцог Ижорски. И щом го наскрибуца докрай, приши му началото. А началото още преди туй си беше — за едри суми, които негова светлост е прехвърлил в амстердамските и лионските кредити. Но туй начало тъй си и остана начало, а той приши друго едно, най-първото начало — пак за едри суми, които негова светлост беше вложил в Амстердам и Лион. Много едри суми. А се изпоти, защото тез пари бяха препратени чрез негова светлост в холандския Амстердам и при френците в Лион не от кого да е, а от нейно самодържавие. Той целият се изпоти. А подир туй подши сведението за още неизвестни тайни подкупи чрез Вилим Иванович, също дадени на нейно величество.
Той не заведе отделно дело, а направо го подши към първото. Той тъкмо заради туй се беше изпотил, защото не знаеше как да постъпи: да захваща ли специално дело, или не. И след като го подши, хвърли грижовно око на листовете. И тракна на сметалото, и топчетата му показаха накуп много хиляди. Безброй. И ги върна назад, сметалото нищо не показваше.
Тогаз, след като прехвърли по много листове наведнъж, при което плюнчеше въздебелия си пръст, извърши адиция, направи си сметка и излязоха общо 92. Дълго гледа, а челото и очите му изразяваха изумление. И после изведнъж чевръсто — мръдна едно топче назад — извърши супстракция, останаха 91. После на няколко пъти посяга, дори и с три пръста, към туй последно топче и всеки път то го опарваше, ала най-сетне го върна полечка назад.
Тогаз се хвана за късата коса, сграбчи я и взе да се чеше. И турна сметалото на пода. Легна да спи.
