Онзи, който повярва

земя, тя извика: „Не, не! Не мога да оставя децата си, щом Владек има вяра, че Бог може да поправи Марин. В тежки нощи ми се струва, че звездите са черни светулки и на света не съществува нищо светло. Но сутринта виждам, че съм се измамила, денят започва отново; синовете ми обещават, че повече никога… Искам да бъда тук, когато ще стана баба!“ — тя отново дойде в добро настроение и разбрах, че тревогите ми за нея са били напразни… Латинка продължава да мисли, че ако изтърпи изпитанията си в този живот, в някакъв следващ живот на земята непременно ще й бъде по-добре.

Хареса ми тази нейна представа за днешния и за следващия живот. От нея разбрах, че звездите не могат да са черни светулки, тъй като светлината извън нас винаги, непомръкващо съществува! И едно момче като Владек може да бъде светулка за някой, почти изгубил своята посока в тъмното… Още много хубави истини научих от тази жена, когато заминах далече. Човек може да живее в едно малко градче, да мисли, че никой не го забелязва и няма потребност от него, тъй като е в затвор за изтърпяване на земно наказание. А веригата му се е превърнала в ключ към слънцето, защото има сили да претърпи; защото въпреки страданието си има смелостта да обича… И всеки ден да вярва, че върви към следващия живот.

,

Информация за текста

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/10463)

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00