Реквием

го подадох:

„Изяш го, трябва да се подсилиш. Утре ще опека пиле, ще ти оставя пари. Ще потърся човек, който да се грижи за теб срещу заплащане…“

„Не искам шоколада и парите ти!“ — мама закова поглед в лицето ми, но не изрече: Искам да останеш при мен! Примирено сви рамене, наведе глава и каза тихо: „Разбирам те. Знаеш, че никога не съм искала да те спирам, но вече не мога да се справям сама.“

„Тогава тръгваш с мен за Италия! Така ще бъда по-спокойна и ще чувствам присътвието ти.“ — взех втория шоколад и седнах пред масата, където беше подредила в панера дъхави дюли.

„Да тръгна с теб?“ — тя като че ли за миг се съгласи с предложения изход, ала седна на другия стол с нов въпрос: „Не си ми казвала какво мислиш да правиш с къщата, когато вече ме няма?“

„Ти винаги ще живееш тук, за да се завръщам. Знаеш, че си част от родината ми и ако те няма…“ — замълчах, но мама продължи на глас думите ми:

„Няма да идваш никога повече, защото няма смисъл. Ще продадеш къщата, двора с градината…“ — натъжи се.

„Ако ти не желаеш, никога няма да ги продам; ще наема хора, които да се грижат за всичко. Но това е далече. Сега наистина ти предлагам да пътуваш с мен. Преди десет години Италия ти хареса, на концерта в Рим беше на третия ред, помниш ли?… И сега ще се чувстваш добре…“

Мама поклати глава колебливо: „Преди десет години бях по-здрава и по-силна. Сега виждаш — трудно вървя. Ако съм с теб, ще те бавя, ще те спирам с моите немощи. — тя посочи до леглото ми: — Много ми се иска да има второ легло, за да спя тази нощ в стаята ти. Когато си тук, си мисля, че никога няма да умра. Но когато те няма, не зная дали ще дочакам времето да те видя отново.“ — не скри притесненията си.

„Тази вечер може двете да спим в това голямо легло. Като бях малка и се страхувах от мрака, ти лягаше при мен, поставяше ръката си под главата ми. Сега ще направим същото и ще ти изпея една песен.“

В бързо затоплената стая се понесе мирис на смола от боровите съчки в печката. Вечеряхме към 19 часа и легнахме двете в голямото легло от детството ми. Почувствах умора от дългия път и мисълта, че не зная как да постъпя със самотата на мама, затова преди да запея, сложих ръката си под главата й. Тя въздъхна:

„Отдавна чакам да си дойдеш и да ми кажеш, че ме обичаш. За мен това вече е единственото нещо, което има смисъл.“ — тя затвори очите си в очакване на мелодията и остана така.

„Малко е да ти кажа, че те обичам. Ще се опитам да го изпея.“ — не зная защо в сърцето ми дойде мелодия от Реквиема на Верди и започнах. Може би мама не съзнаваше, че тази вечер пея само за нея, но за миг ми се стори, че винаги съм пяла като благодарност към Бог и към тази жена, която ме е отгледала с много обич; която ме учеше да постигам мечтите си като посвещавам дарбата си на хората. Щом спрях, реших, че тя вече е заспала и поисках да се отпусна. Усетих как умората ми надделява, заспивам дълбоко, не чувам…

Събудих се преди разсъмване. Бях потна, устните ми пресъхнали, сърцето ми бие. Не разбрах веднага къде съм, но усетих главата на мама до себе си. Стиснах ключа на нощната лампа, с другата ръка поисках да отместя спомена за съня, но кагато положих мама върху нейната възглавница, видях, че ръцете й се отпуснаха върху чаршафа, а очите й бяха отворени.

„Така ли? Как го постигна?“ — попитах себе си, защото разбрах, че наоколо няма друг жив човек, който би могъл да ми даде отговор.

Следобед, докато жените от селото се събираха, за да приготвят мама към нейния последен земен път, разбрах, че тя винаги се е молила Бог да приеме душата й, докато съм при нея.

Имах още два дни, през които останах в нашата малка родина на село. Въпреки че в това време на ноември ръмеше, в къщата беше топло, спокойно, мило. Защо пях от Реквиема още първата вечер? Тази нощ великата музика е била за мама.

,

Информация за текста

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/10459)

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00