Среща край параклиса

загубих всичко, събирано с много любов години? Кой и кога може да върне детето ми? Кога отново ще чуя сладкия глас на мъжа си?

Тялото й, от много дни стегнато в мъка, в един миг на слабост се отпусна, поиска да падне, ала пак вкаменя,

— Не исках да те убия, но не искам и да ме спасиш. В топлите дни се молех да живея честно върху тази земя, да я сея с цветя и добри помисли, да копая лозите й, да заспивам до рамото на мъжа, който молеше здраве и благочестие за всички живи. Затова не избягахме в скривалищата на града, вярвахме, че ще ни пощадите…

Най-сетне от гърлото й се чу ридание, но, за да го спре, захапа устните си. Войнът се отмести крачка назад.

— Не знам. Нали видя, че съм тръгнал към града?

— При кого отиваш? — въпросът й беше нечакан.

— Не познавам никого, но исках да се махна от фронта — призна само за себе си.

— Избягал си? — отиде до него, ръцете й го намериха в мрачината.

— Не съм. Не съм дезертирал, но не искам да бъда повече човек-машина. Много години изпълнявах заповеди, издавах заповеди, учех момчетата да стрелят точно. И твоят син щеше да стане войник — изрече като оправдание, но жената стисна дрехата на гърдите му.

— Никога нямаше да дам моя син! Нямаше да го пратя в казармите!

— Мамиш се — остави я да се бори с шинела, та така да се облекчи. — Всички момчета отиват в казармите и дават клетва за вярност към армията, на която служат. Твоят син също щеше да служи на войската, както мъжът ти — на Бога.

— Не е вярно! — ръцете й се отпуснаха от безсилие.

— Вярно е — не я пощади. — Ако мъжът ти беше останал жив и призован във войската, щеше да изпълнява моите заповеди, да изпраща залпове към града. Генералите дават клетва в името на народа… разбираш ли? — раменете му безпомощно надигнаха пагоните, усетили въпросителната на нейните рамене. Пак поиска да я утеши. — Така е откакто го има светът. Само живите, останали след примирието, могат да изкупят вината на една война. Защо се противиш и не искаш да ядеш грозде? Хапни!

Пресегна се към масата, опипа грозд, взе го, поднесе го към устата й.

— Не мога! — чу в тъмното като в молитва. — Не мога да изкупя чужд грях, не искам да живея повече тук, сама! — дъхът й докосваше пръстите му: — Безсилна съм да разбера разума ти, да ти се подчиня…

Беше затворила очите си, но нали и от заключени двери изтича бърза вода, сълзите й падаха върху гроздето, по ръцете на воина…

— Ако те познавах отпреди, нямаше да дойда в този град! — слабостта го обзе отново, поиска да седне, но остана прав.

— Ти нямаш изход. Щеше да бъдеш в друг град и там да газиш земята… Щеше да намериш друга жена като мен, защото осиротелите вече са хиляди! — истината я озлоби и задъха в жажда за мъст. — Но искам ти да имаш син на десет години и той да е убит като моя! — изрече, ала дъхът й секна: как щеше да преживее мъката друга майка? Кому е нужно това проклятие?

Гроздът падна от пръстите на военния. Само глухият удар на разпилени зърна върху пода можеше да заличи мълчанието. Изведнъж тишината изригна изпод нозете им, светлини и гръмотевици се изсипаха околовръст. Жената стина ръцете на презрения и той се засмя:

— Страх ли те е? — придърпа я към гърдите си, огради раменете й с две ръце, сякаш в миг издигаше зид около ябълково дръвче. Усети сърцето й по-силно от своето. — Не се страхувай, аз не те мразя. Ти си час от началото на света, не трябва да те убиват! — притискаше я, като че искаше да я скрие в тялото си. — Земята ще опустее, ако изгуби майката на живота. Затова ще те пазя!

Дръпна дрехата от раменете й, за да види под наметалото млада, ала уморена кожа. И гърдите й, някога кърмили с обич земята наоколо, сякаш се губеха в диплите на плътта — плът и душа на жена, без мисъл за бъдеще. Мъжът плъзна ръце по нея, наведе се към гърдите й, коленичи. Тя стисна раменете му, поиска да го отмести със сила, но в дланите й останаха два пагона.

— Ако ми дадеш дрехите на твоя мъж, ще напусна полесражението и града като цивилен — стисна бедрата й в страх от изречените думи, нарушаваше клетвата за вярност към армията. — Никой няма да разбере кой съм аз, накъде отивам. Ще се прибера вкъщи, ще спя две денонощия, ще забравя, че съм бил на война — говореше бързо, на висок глас, за да заглуши разума на истината. Жената усети устните му по себе си като вик за живот към утробата й; отново поиска да отмести главата му.

— Градът е стиснат в железен обръч и даже птиците не могат да прелитат, ти ли ще се измъкнеш без вест? Ще те убият. Ти можеш да бъдеш само войник, нищо друго.

Гласът й изкрещя над изстрелите от болка, защото мъжът вкопчи зъбите си със злоба.

— Ще видим! — смъкна я върху пода, хвърли тялото й върху пагоните, бедрата му се провряха между бедрата й; тялото му, силно и жадно, влезе в заглъхналата бездна на тялото й: — Ако наистина аз съм убил сина ти, искам да приемеш от мен нов живот. Искам да имаш момиче, което никога няма да бъде войник.

Тялото й трепереше, юмруците й се стоварваха върху раменете му като дъжд върху жадна земя.

— Ти си по-силна от удара на оръдията, от въздишката на пръстта, от зидовете на тази къща! — целуваше раменете й, покри с длани гърдите, за да ги предпази от студа. — Искам да направя машина, която да меси хляб, или да оре лозето ти. Искам да се върна вкъщи да видя децата си. Никога повече няма да дойда по тези места, но няма и да е забравя!

Прегръщаше я като дете, обезумяло от радостта на победата.

В този миг над разбития покрив на параклиса в двора, ненадейно се спусна нещо голямо, ослепително светло. То не беше снаряд, защото след него не се чу гръм. Не бе звезда, защото алената деругана залеза току-що беше зачертала деня, за да въдвори краткото примирие на нощта. Не беше мълния или светлинна ракета за нападение, защото атаките замлъкнаха изведнъж… Остава да беше далечна молитва от душата на миротвореца, изпратена вместо спасение над многовековната памет в града и невинните в него.

Ноември, 1991 година

,

Информация за текста

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10450]

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00