Градът беше съсипан преди още в Букурещ да подпишат примирие. Преди да се върнат към родните къщи десетки семейства… Някои плевенци наистина събраха кураж и заприиждаха към порутените си коптори мудно, отчаяно, без надежда за дълъг покой.
Още щом разтовари конете, чорбаджи Георги Михайлов, управител на българите в града, се хвана да праща хабери по кираджии до всички напуснали: ако родените тук милеят за дворовете и за къщята си, ако мислят за преуспяването на бащината земя, нека на всяка цена да се върнат!
До есента на 1813 година се завърнаха стотина семейства. Хванаха се да извозват кирпича от опустошените зидове и стъкмяха грамади да печат кал с плява за нови къщи…
Ама нали подир едно зло се изсипва и друго, още по-зло, след прокудата и войната в града влезе чума! Сякаш лоша ръка искаше да затрие и дух, и опора за идните дни, та подир столетия, когато летописци срещат името Плевен в тефтери и исторически календари, да се питат имало ли е или нямало хора по тези места. Градът опустя. Затвори се в уединение. Покрай дюкяните, около джамиите и ниската църквица „Св. Николай“ последни люде бягаха за спасение към водите на Вита. Тук бегълците се свираха в колиби от брястова шума, из бранищата или в речните подмоли, където водата ваеше пясъчни пещери, лягаха направо под сводовете им.
Димитър и Цвета, още не стигнали до чаршията след прокудата на войната, чуха, че трябва да бягат към Вита. Пристигнаха надвечер до реката и намериха завет в ниска, обърната към изгрева пещера по левия бряг. Денем ходеха да събират диви плодове и какво що намерят за ядене, надвечер рисуваха по стените на пещерата къща, която да захванат щом спре чумата и завинаги се върнат в Плевен. На Цвета по идеше отръки да рисува. В тези години я от бъхтане по каменливите пътища, я от тежка умора в чергарската работа, невестата не отима дете. Нощем боязливо се свиваше до Димитър и не смееше да продума за рожба; той също си мислеше за тази нерадост, ала мълчеше, не хвърляше укори против жена си. Не беше от онези мъже, дето не зачитат невестите си — голяма душа имаше този мъж! И работата, и силите му бяха за трима.
— Тази нощ или чумата ще ме вземе, или ще посея в тебе дете! — обърна се сънотръпен към Цвета. Тя от свян ли, от студ ли зъзнеше под черджето и под ронливия покрив на пещерата. — Няма чума, рожба искам да е! — надигаше се, щом усещаше още и още мъжка сила в себе си. Точно тази нощ му бе отредена да даде бъдеще от кръвта си. — Здраво дано е! — рече, па се прекръсти и заспа отмалял и блажен в студа.
С дълбоката зима, с благодатния сняг чумата позаглъхна, но се затри много народ. Първенците на Враца, под чиято духовна управа беше и Плевен, бяха пратили хабер до братството в Хилендарския манастир — монасите там да сторят няколко молебствия, та да се отвърне гневът божи от хората. Плевенци нямаха грях, че през 1800-та година даалиите, минали през града, порутили и божия храм „Света Параскева“. Сега клетите християни от кое зло по-напред да се крият? От сиромашията, от глада, от непрестанната суша или от гнева на аскерите?… Много от семейните родове, разпилени към Влашко и далечни села, не се върнаха повече. Други пък придойдоха с благи надежди и започнаха да орат земята.
С каруцата на дядо Петър Райкин последните бегълци се връщаха от Вита.
— Стооой! — Димитър дръпна юздите на коня и добичето закова копита в земята. Тук, дето беше вдигнал с братята си копторче, за да подслони невеста, беше останала само купчинка райска пръст — аскерите на Бошнак ага бяха сринали одаята с огнището. Цвета лежеше между ритлите на каруцата, но надигна глава и като видя пустоша, захапа ръката си и заплака.
— Невесто, не се кахъри, един ден ще имаме и сънища кротки, и нивичка хлебна, и ново ковашко огнище! — Димитър започна да храни с благи надежди жена си, а тя се смъкна от каруцата, хвана се да пренася пръст за ново копторче, че подир месец…!
На 12 май 1815 година върху рогозка в копторчето на Ковача изплака дете. Цвета в полушепот благодареше на бога, че най-сетне изпълни дълга си пред майка, пред мъж, пред многопохвалния корен на своя род, като се сдоби с това първо чедо!
— Анастасия ще бъде името й! — Димитър вдигна момичето към расото на свещеника в църквата и положи грош пред иконостаса. Беше денят за кръщене.
— Анастасия ли? — взря се в детето духовникът.
— Тъй, отче! — сведе и тяло, и памет пред самото Евангелие. — Моята майка се казваше Таса. Тя премина живота си в пост и недоимък, а като останахме отрано без тате, върху нея легна всичката тегоба…
Димитър не продължи на глас, защото думите на свещеника го изпревариха, но неколцина от старите люде, поканени в църквата, си спомниха: Една заран през 1800-та година Таса тръгна със синовете си към нивята, пръснати край манастира „Св. Георги“. Предната заран монасите бяха изпокрили кандилници и църковни потреби — бягаха от идващите кърджалии. При Бохот, в гората, даалиите видели калугерите и ги изтрепали до един! До вечерта съсипали и манастира. Таса, както се молела пред стените на църквата за спасение на божия храм, един душман я съсякъл в гърба, вечна й памет.
„АНАСТАСИЯ“ — свещеникът записа в църковната книга: „Първо, най-голямо дете от баща Димитър и майка Цвета“.
И момичето оцеля. Докато Ковача вадеше камъни от барата за градежа на ново ковашко огнище, докато по-сетне удряше по наковалнята, в главата му се въртеше все един мерак — да направи чук, движен от нечовешка ръка! Но може ли да има такъв чук?… Искаше му се да попита клисаря в църквата, но и клисарят нямаше да го осветли — отде да знае? Щом Димитър започна отново да майстори клинци, синджири, мотики, подкови, кантари, посъбра малко грошове и с тях откупи едното алено конче на комшията дядо Петър. После двамата със стареца взеха да разорават пустоша около двора на Грънчарите и молеха плевенци да посеят ниви в ораното, че да се върне благодатта на земята! Ковача все виждаше Плевен, обърнат във Вавилон — с мощни, отбранителни кули срещу враговете, с големи къщи за стари и млади, улиците — всички с калдъръм от бял камък, а църквите с позлатени кубета, забити висоооко, високо в небето… Димитър мечтаеше на глас, подканяше Алчо в браздите, а дядо Петър, седнал на слога, слушаше до премала.
Всички в Плевен — и християни, и мюсюлмани, газеха бурени, кал, купища смет, или — тъй да речем — жадна за семена и живот, ала страдаща, поругана земя… Откъм ловчанското шосе на града се чу познато тупуркане на копита — завръщаха се още три каруци плевенци. От войната в 1810-а чорбаджи Георги Михайлов не забегна далеч, но от чумата се кри чак в Габрово и толкова дълго се беше бавил там, че по- първи хора на Плевен взеха да мислят за нов чорбаджия… На седалката до чорбаджи Георги седеше млад, непознат за плевенци мъж. Личеше, че е буден и разсъдителен, а пригласяше на чорбаджията кротко и по негова воля.
— Зет си водя от Габрово, мъж за Димитра намерих — първенецът рече малко гузно, ако и младият габровец да беше хубав, спретнат, светлообразен, но имал кусур — минал под първо венчило преди три години. Оженил се бил тогава за крехка, болнава тревненка, поминала се месеци подир венчавката, без да му остави дете… Непознатият се именуваше Влад Петков и не стига му дето беше хубав, ами на всичко отгоре — грамотен! Произхождал от заможен занаятчийски род и беше изучил бояджийския занаят на баща си. В килийното школо на отец Макарий в Габрово бил учил четмо и писмо, а се чу и това, че една година бил ходил в гръцко училище. Личеше му! Грамотен човек гледа отворено и нашироко, а безбуквените хора са мижави! В Плевен просветените християни бяха колцина, а чорбаджи Георги искаше да се въздига учеността!
Като спряха пред голямата двуката къща, невестата подаде през ритлите на колата вързоп дрехи и… армаганът в ръцете на Влад Петков изрева — с рожба се връщаха хората. Момче било, ненавършило още два месеца и кръщенето му щяло да бъде в църквата „Свети Николай“. Добър знак идваше за града!
Полека-лека Плевен започна да се съвзема. Дюкяните по чаршията отвориха кепенците си, петъчният пазар за жива стока се поднови, тук-там задимяха нови комини, а по улиците взе да се носи мирис на мляно кафе и печена ръж. Като видя, че хората се поокопитиха, чорбаджи Георги отсече от своята мера най- здравия и дълъг салкъм, че да подпрат със ствола му църквата. Откакто кърджалиите сринаха „Св. Параскева“, край зидовете й плевенци носеха по Гергьовден агнетата си за благослов; а за кръщене, венчавка и опело едничка остана „Св. Николай“. Градът броеше около триста български къщи, та за мнозина не достигаше място под църковния купол. Най-бедните палеха свещ и излизаха в църковния двор да слушат проповедите на свещеника — те не чуваха всичко. По-заможните, изправени до олтара, повтаряха тихо назад, но или добавяха нещо от себе си, или скриваха туй, дето не им беше изгода. Случеше ли се пък на
