Купе втора класа в международния влак

чантата си пощенски плик, но преди да го отвори, се представи: „Вече съм пенсионерка, но преди тридесет години работих като лекарка в Нигерия. Колко различна е Африка от нашия свят! При едно пътуване в отдалечени райони открих три девойки-мисионерки. Едната беше от Швейцария, другата от Германия, третата от Италия. Представете си каква разлика в бита, културата, живота… но тези момичета наистина приличаха на ангели, пристигнали в Нигерия, за да помагат на болни деца и възрастни. Работих седмица с тях и не повярвах, че те са се отрекли от всичко свое в името на своята благородна мисия. Не зная дали ще ми повярвате, защото ние сега мислим само за своето преуспяване и богатство, но те не получаваха лични пари, не си купуваха вещи… Аз, както и всички колеги от групата ни, бяхме отишли, за да спечелим малко повече пари от онези, които получавахме в България…“ — признанието на госпожата не прозвуча сантиментално или нереално, защото никой в купето не поиска да й вземе думата. Тя разгърна плика, извади няколко снимки, усмихна се мило и сама продължи: „Получих ги вчера от внучката си. Тя живее от пет години в Брюксел. Тази картичка е от Италия, където е била с годеника си. Пише, че е обогатена духовно, че ще минат през Швейцария, ще посетят Париж… Няколко пъти ме е канила да отида на гости, но вече ме болят краката, не се чувствам удобно на дълъг път. Дъщеря ми ходи всяка година при нея и разказва колко богат е дома, в който живее нашата малка принцеса!“ — госпожата поиска да покаже някои снимки, но спря; реши, че е неудобно да се хвали с една от своите внучки. Диригентът доброволно протегна ръка към нея, поиска й картичките от плика и рече: „Въпреки, че е на снимка, все нещо ще разберем от истината. Така де, вече петнадесет години нашенци щъкат насам-натам по света — как да го събереш този огромен свят в няколко думи или в няколко фотоси от албума?“ — той извади от вътрешен джоб очила, положи ги на очите си, за да се доближи максимално вярно и точно до онази истина, която никой от пътуващите във влака не беше видял, но тя съществуваше — красива, непременно богата, понякога носталгична, понякога измамена и нереална…

Вече като че ли всички пътници бяха казали какво мислят за широкия свят, в който от века до века живее и България. Набития мъж, тръгнал от София за Букурещ във вагон втора класа, попита на английски високото момче с очилата, накъде пътува. Беше сигурен, че ще го разбере, понеже в последните десет- петнадесет години почти целият свят е луднал да учи английски и иска да живее в Америка. Момчето каза, че пътува за Горна Оряховица, от там за Велико Търново, където живее годеницата му — българка, студентка във Великотърновския университет. „А ти откъде си?“ — попита го с любопитство кандидатът за бъдещо канадско поданство.

„Моите родители са холандци, преселени в Щатите. Аз съм се родил в Пенсилвания, но и тук много ми харесва. Обичам вашите планини и хората… Откакто намерих моята Ралица, сякаш открих един по-хубав свят!“ — той сложи ръцете си на сърцето, за да докаже, че не се мами.

Българинът с английски език преведе за всички пътници. И изведнъж в мъждукащата светлина на купето стана светло, чисто, топло. Едно момче говореше с най-добри думи за преживяните две години в България. То вече беше разбрало, че за всеки човек светът започва от неговото сърце и продължава до друго сърце, до друга земя, до някаква друга радост и други хора. Тази истина не може да се разкаже с думи и да се види на снимка, защото остава скрита частица от една по-голяма и неотразима истина — животът е сладък и хубав навсякъде, ако обичаш!

,

Информация за текста

© Мариана Тинчева-Еклесия

Източник: http://bezmonitor.info/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10446]

Последна редакция: 2009-02-10 15:10:00