този конструктор посредством хронодроми, които в момента на преминаване в наднормално състояние се разтроиха, без да карнупликират. Затова получихте пратката вместо него. За съжаление повредата беше толкова голяма, че трябваше да ви открия чрез непреки методи.
Контрольорът млъкна и двойникът на Сам нервно дръпна панталона си. На Сам ужасно му се поиска да има подръка каквото и да е, даже и лозов лист, за да скрие голотата си. Чувствуваше се като Адам в райската градина, които се опитва да обясни причината, поради която е изял ябълката. С горчивина си помисли, че дрехите правеха човека много по-убедително, отколкото какъвто и да е конструктор „Направи си Човек“.
— Разбира се, трябва да прибера пратката — продължи старецът, — като поправя всички последствия, които е предизвикала. Чак след оправянето на грешката можете да продължите нормалния си живот. В момента най-наложителният ни проблем е да решим кой от вас е истинският Сам Уебър.
— Аз! — отговориха и двамата с един и същ треперещ глас и се обърнаха един към друг с желание да се пронижат с поглед.
— Ето ти нови затруднения — промърмори старецът. Въздишката му наподобяваше арктически вятър. — Винаги неприятности! Защо никога не ми се случва да разрешавам обикновени случаи както карнупликатора, например?
— Слушайте — започна двойникът, — оригиналът ще… бъде…
— По-малко неустойчив и по-уравновесен от дубльора си. Мисля… — каза Сам.
— …че вие трябва да сте способен да откриете разликата — заключи другият и затаи дъха си. — Според това, което виждате и което видяхте от нас, не можете ли да решите кой от нас е по-пълноценен член на обществото?
„С какво патетично доверие двойникът ми се опитва да спечели предимство, помисли си Сам. Не знае ли, че стои пред същество, способно да разграничи интелектуалните разлики? Това е не някакъв жалък съвременен психиатър, а създание, което може да пробие външната обвивка и да прозре коя е по- хармоничната личност от двама ни.“
— Разбира се, какво по-лесно от това! Почакайте за минутка!
Старецът ги разгледа грижливо. Проницателният му поглед преминаваше по телата им от горе до долу и от долу до горе. Те чакаха нервни и възбудени в тишината на стаята, която се нарушаваше от тежкото им дишане.
— Ясно — каза накрая старецът. — Съвсем ясно.
Приближи се до тях. И вдиана ръка.
— Но чуйте… — Уебър изкрещя с трептящ от отчаяние глас, който заглъхна като бълбукане на вода.
— По-добре би било за вас да не гледате този спектакъл — каза старецът.
Двойникът въздъхна тежко и продължително, обърна се и започна да закопчава ризата си. Зад гърба му продължаваше да се чува звукът от бълбуканвто, ту по-силно, ту по-слабо.
— Виждате ли — говореше на пресекулки гърмящият глас, — ние не се страхуваме да ви оставим подаръка, но опасен е принципът, върху който е направен. Вашата цивилизация не е още готова да го получи. Разбирате, нали?
— Да, напълно — отговори двойникът на Уебър, като стягаше около врата си синьо-червената връзка на леля Меджи.
Информация за текста
© 1947 Уилям Тен
© Емануел Икономов, превод от английски
William Tenn
Child’s Play, 1947
Сканиране и OCR: Мандор, 2003
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1682]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47
