света.

А нима ти си бил „справедлив“? Нима не си мачкал?

Не знаеш. Никой от хората със сиви комбинезони и оранжеви затворнически номера не знае. Такова е наказанието. Да не знаеш за какво и за колко си тук.

Избиват ти самооправданията и чувството, че плащаш по-скъпо от нанесената някому вреда — много ловко, по същия начин навярно са избивали стола или пейката под осъдените на обесване. И те увисвали. Също като теб — висиш и нямаш друг избор, освен да чакаш — не, не да издъхнеш, като онзи с клупа на шията, а да НАУЧИШ някой ден КАКВО, по дяволите, си сторил, за да се озовеш в този чист, подреден и механизиран ад, в който смъртта дори изглежда като нещо живо… но не посягаш към нея, не — освен ако не полудееш. Не посягаш, защото… кой знае — ами ако утре излизаш вече на свобода?

Ами ако?…

* * *

Закуската траеше половин час. В столовата се влизаше от няколко места едновременно и на входа всеки затворник прибираше пластмасова табла с храна и прибори за еднократна употреба — няма накъде повече еднократна — лъжица и вилица от пресован въглехидрат, един вид корава солена или неутрална на вкус бисквитка, която бързо се размеква при употреба и не ти остава друго, освен да я изядеш — или хвърлиш в недоядената манджа, приютена във вдлъбнатините на таблата.

Времето за хранене е време на относителна свобода. Можеш сам да си избереш място къде да седнеш. Ала седнеш ли, не се позволява да се местиш, камерите-очи на Надзирателя фиксират всяко движение. Веднага ще последва забележка да се върнеш там, където си седнал първоначално — в най-добрия случай. Но най-често Надзирателят ти пише нейде в необятната си клетъчна памет една черна точка във виртуалното досие на затворник номер еди-кой-си. И после ти го припомня, а може вече и да си забравил, че си нарушил правилника. Който е измислил такава система — дано се пържи душата му в ада. Или дано е попаднал в затвора. Затвор като този. То комай и без това вече други няма. Вероятно.

Всичко, всичко тук е замислено така, че да те подсеща всеки миг, че си нищо и че каквото сърбаш, сам си си го заслужил. Че не си свободен, че нямаш спомени, а дори и име — него също не помниш.

— Петдесет и пети?

А-55 вдигна глава. Беше затворник К-869. Кимна му — сядай.

— Ще играем ли шах в свободните часове? — попита К-869.

Беше нов, вероятно лежеше от не повече от три години, очите все още блестят, търси общуване. Такива като него хем внасят малко свеж полъх, разведряват, хем дразнят и допринасят за още един елемент от цялото мъчение, с чието осъществяване се занимава заведението, наричано някъде отвън, в света на неинхибираната памет и истинските лични имена, в света на индивидуалния избор и по-богатото меню илюзии и дори — възможности, там го наричаха Усъвършенствана зона за социално превъзпитаване.

Зона за възмездие.

Затвор.

— Добре — съгласи се А-55 и отново заби поглед в таблата. Салатата бе по-цветна и жизнерадостна от сивите комбинезони с оранжеви индекси на фона на синкаво-сивата облицовка на помещенията, тук-там с мръсно-бяла или жълтеникава маркировка. А, да — и лазерите — червени „Стой! Не преминавай!“ и зеленикавите „Движи се оттук!“… И салатата — с краставици, домати, царевица, чушки, лук и още куп други неща, — тя също служи да подчертае в колко безпросветно място се намираш, не толкова да се нахраниш с нея. И супата, превъзходна крем-супа, неизвестно с какво, тя също е в заговора…

Внезапно — винаги е внезапно, макар че се повтаря почти редовно при различни обстоятелства, в какви ли не ситуации поне веднъж на няколко дни — го опари, опустоши, вледени и превърна в куха суха кожа, вместо човек (затворник! не човек!) страшната мисъл. Един от големите кошмари на всеки присъстващ тук.

„Ами ако съм с доживотен срок? Или съм лишен от свобода за време, което нямам шанс да изживея, без да ме криогенират?!“

Не, глупости — веднага контраатакува подлата си мисъл А-55. Кой би позволил един осъден до живот нещастник да научи това малко преди да издъхне! Нали не биха постъпили така?! Не, не биха…

„Защо не? Такава е мълвата — връщат ти паметта, когато вече си пътник. Може би десетина минути преди да ти изключат животоподдържащите системи…“

Не, не, глупости, това НЕ Е доживотна присъда, а си е ЕКЗЕКУЦИЯ. Никой не може да каже дали няма изведнъж да се оправиш, така че…

— А?

— Викам, дай този път да е тристранен шах — повтори К-869. — Имам един мераклия… много по- интересно е!… Ей, аз да не те стреснах нещо? Беше се замислил, а? Ще прощаваш…

Малцина са като този. Почти учтив. Не че другите са грубияни, грубото и обидно поведение не се толерира от Надзирателя, но почти никой не употребява думи като „Прощавай“ или „Извинявай“. Нито пък пита дали не те е притеснил с нещо.

„За какво ли лежи Осемстотин шейсет и девети? — за кой ли път се замисли А-55. Странно, подобен интерес не действаше толкова изнервящо и депресиращо, колкото чуденето, а за какво са те тикнали тук теб самия!? — Сигурно не е нещо, свързано с пряко насилие. Извинява се… Впрочем, кой ли го знае…“

— Хексагон-шах ли имаш предвид?

— Да, да. На голяма дъска. С по шест офицера, две царици. Една такава партия ще ни отнеме седмици. Без договорки, разбира се, играем честно, никакви споразумения извън дъската… Какво?

А-55 беше вдигнал очи и свирепо шареше с поглед по лицето на събеседника си.

— Нещо… сгафих ли?…

Сгафил!

А-55 стисна зъби. Идиот. Седмици щели да минат за една партия. Всеки се надява, че може би ще излезе УТРЕ, а може би дори и ДНЕС. Да планираш занимание за СЕДМИЦИ означава, че си се ПРЕДАЛ. Майната ти, ако си го решил за себе си, но въвличаш и други, подриваш им надеждата, маскариш очакването…

Внезапно гневът му се стопи. Глупости, уморено си помисли той. Суеверия. Истински суеверия. Сякаш като си рекъл да играеш шах един месец, ще си повлияеш върху вече определената без твое знание — потиснато знание! — присъда. Да, глупости са. Само че дразнят. Обиждат. Нараняват. Тук, в това конкретно УЗСП, се намираха хора, преминали доста по-живите отделения за къси срокове. И те се засягаха, жегваха се, изтърваваха си нервите заради подобни реплики.

А-55 сведе поглед, изстинал от гнева, не отговори на въпроса, продължи да се храни. Усещаше, че К- 869 се гърчи от притеснение отсреща.

Довърши обилната, както винаги, закуска и стана.

— А… аз… ще играем ли?…

А-55 не изпита ни най-малък импулс да бъде снизходителен, благороден или поне състрадателен. Погледна човека втренчено и рече неопределено:

— Ще си помисля.

Не целеше да го наказва, да го кара да се чуди и чака. Просто така, обичайното студено и дръпнато отношение между обитателите на затвора, Усъвършенстваната зона. Всеки път, преди да заспи след сирената на отбоя, А-55 си мислеше, че някой ден няма изобщо да се гордее, че е постъпвал така. Щеше да се срамува.

Жадуваше да се срамува и разкайва. Особено през този първия Някой ден.

Някой ден…

* * *

Изкара остатъка от времето за хранене, разхождайки се по пръстеновидния коридор около столовата. Зад полупрозрачната стена, подобна на армирано стъкло, се отгатваха близките маси и хранещите се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×