задната врата на колата си, после тръгна — първо към линейката, която се канеше да потегля.
— А вие защо не пътувахте по магистралата? — четвърт час по-късно се поинтересува полицаят, обръщайки бузестата си физиономия към задната седалка, където седеше водачът на пострадалата лада. До него лежеше сак, от който се подаваше черно куфарче за документи. Полицейската кола, вносен и добър за предназначението си модел, тъкмо обръщаше на шосето.
Мъжът вдигна рамене. Озърташе се да види как закачат автомобила му за оранжевия влекач на пътната помощ.
— Просто така. Стотици пъти съм минавал по магистралата. Стана ми интересно да видя какво е насам. Май има вилна зона…
— Да не търсите имот за купуване?
— Бих могъл да погледна, защо не — съгласи се мъжът, за да разсее подозренията на униформения. Неволен рефлекс да избягва спречквания с властите даже когато няма от какво да се притеснява. — Сигурно е изгодно.
— Какво казахте, че работите?
— Експерт по химически замърсители. Наемат ме да оценявам щети или да давам препоръки как да се избягват подобни бели. Нали видяхте командировъчните документи?
— Там не пишеше какъв сте по професия. Значи, не е държавна работа?
— Не. Съдружник съм в консултантска фирма.
Той отново надникна навън. Влекачът ги следваше и мъжът се отпусна.
— Сигурно добре печелите… — въздъхна другият униформен, като го стрелна с очи в огледалцето.
В отговор пътникът леко се усмихна.
— Университета в столицата сте завършили, нали? Мой братовчед е асистент там, научен работник, нещо такова. И той е по химията. Май сте набори, може да се познавате.
Мъжът пак се усмихна, угрижената сянка се постопи от леко тясното му лице.
— Не съм учил в Университета. Инженер химик съм от военното училище. Бях офицер в химически войски, но ме хвана съкращението на армията. Реших, че в цивилния живот ще успея повече.
Зад завоя, откъдето беше изскочил злополучният камион, в една гънка на планината се намираше малко сметище, образувало се покрай няколкото метални контейнера за отпадъци. Купища боклуци преливаха от контейнерите и към тях предпазливо пристъпваха бездомни кучета, вероятно изплашени одеве от катастрофата и чак сега престрашили се да се върнат. Също толкова недоверчиво се държаха и черните гарги, другите обичайни посетители на подобни места. Птиците кръжаха и грачеха стреснато, без да се осмеляват да кацат. Експертът по химически замърсявания ги разбираше напълно. И той се чувстваше уплашен и недоверчив. Само дето не можеше да разбере точно какво го е настроило по този начин. Състоянието му сякаш нямаше нищо общо с инцидента.
Полицаите забелязаха гнусливия му интерес към грозната гледка, а може би просто се почувстваха длъжни да коментират съществуването на бунището.
— Виладжии — подхвърли единият.
— Скараха се с боклукчиите — допълни другият. — Сега се съдят. И никой не им прибира лайната.
— Нима е законно да си зарязват така работата?
— Общината само фучи — каза шофьорът. — Стават някакви разправии в кметството, но нас засега не са ни задействали… Мен ако питате — безобразие е.
— Само че никой не ни пита — вметна колегата му.
Безобразието остана назад по пътя. Мъжът оглеждаше околностите и се мъчеше да диша дълбоко. Пъдеше мислите си от опити за връщане към злополуката. Точно сега нямаше нужда да анализира преживяването. И въпреки това, продължаваше да го безпокои странното усещане, ненадейно избухнало в ума му при инцидента, а най-вече — когато докосна безчувствения камионаджия…
„Все пак Манастирище ме принуди да го посетя“, рече си той, а после решително се отказа да се съсредоточава върху въпроса…
То
Гостоприемникът носител се оказа мъчен за управление.
Тялото му се подчиняваше на умъртвеното встъклено съзнание, на свой ред контролирано от агресора. Ала вече неподлежащите на промяна ментални структури не бяха достатъчно разклонени. Почти всяка команда се натъкваше на препятствия — силно развитите инстинкти за задоволяване на глада, бягство от опасността и реакцията за нападение срещу по-дребни и по-беззащитни създания непрекъснато създаваха проблеми, хвърляха обекта или в преследване на едни същества, или в паническо отстъпление пред други, или пък видът на нещо поне евентуално годно за консумиране веднага задействаше съответните действия, които пришълецът-ЕОЕ с голямо претоварване на ресурсите си успяваше да възпира и да насочва обекта натам, накъдето бе нужно. Повече проблеми от вече наличните биха създали само неактивните към момента на овладяването рефлекси, свързани с размножаването. Ако бяха задействани преди стазирането на микровселената, управлението на обекта щеше да е още по-сложно и проблематично. ЕОЕ отчете ниска ефективност на носителя си. Простото потискане на естествените наклонности и мотивации на животното веднага се отразяваше върху физическата му кондиция и поведението. С което успя да привлече нежелано внимание от страна на други подобни му животински форми.
Хаотичните му движения, резултат от усилията на единицата да го кара да върши каквото е нужно, и пречупването на подаваните сигнали през бедното съзнание, провокираха нападение от страна на аналогичните биологични обекти. Гостоприемникът, въпреки заповедта на контрольора си, хукна да се спасява, подвил единия от крайниците си в задната част на туловището, за да защити размножителните органи. При това издаваше серия звуци, които насърчиха преследвачите. Пришълецът успя да накара носителя си да млъкне, дори наложи командите си над вкоренените рефлекси на животното. Спря го и, без да се впуска в овладяване на друг обект, протегна енергийно жило и порази най-близкия и агресивен противник, засягайки центровете му за дишане.
Ако носителят гостоприемник бе още жив в пълния смисъл на понятието, случилото се би предизвикало пренастройване на менталните му вериги, възникване на нови рефлекторни дъги — с други думи, би го окуражило. Видът обаче на падналия нападател съвсем слабо възбуди енергиен поток през веригата за атакуване на по-слабия. Но пък потенциалите за спасяване на живота чрез бягство останаха високи. Намаляха съвсем несъществено, когато останалите противници се стреснаха от гибелта на лидера си и на свой ред побягнаха, като бълваха резки звуци и се давеха във вълната собствени емоции. Те все пак бяха живи, с функциониращ живец, вътрешната им микровселена бе способна да реагира и да се преструктурира в органичните си рамки съобразно околната среда, тоест онази нейна мъничка част, която проникваше през сетивата на обектите.
Замразеното, практически мъртво, макар и наглед функциониращо нормално съзнание на носителя на Елиминиращата оперативна единица вече не беше способно на това. И наистина липсваха обходни пътища в ментално-рефлекторните вериги, които да позволят заобикаляне на естествените приживе реакции.
Базата данни, съдържаща се в съвсем леко деформираната от шока на смъртта на живеца памет на животното-носител, също се оказа бедна откъм подходяща информация. Състоеше се предимно от неясни асоциации, своеобразен списък от кои същества и обекти следва да се бои, кои може да напада и кои са безразлични. Плюс огромен масив от данни кое става за ядене. Бледи топологични представи. И толкова.
Пришълецът не можеше да разгърне възможностите си, докато бе прилепен към такъв гостоприемник. В известен смисъл беше паднал до неговото ниво, защото конструктивно контурите му се адаптираха към капацитетите на носителя. Много трудно смогваше да анализира ситуацията и да планира ходовете си — оскъдицата от данни в паметта, непрестанното натъкване на пречещи рефлекси, инстинкти, спонтанни реакции, — единственото достатъчно стройно формулирано в логическата матрица бе: потърси друг носител!
В обсег се намираха обаче само подобни животински форми, а ЕОЕ нямаше основание да смята, че те ще се окажат по-добри заради дребните си индивидуални отлики от неговия екземпляр. Възникваше опасност от застрашаване успеха на мисията.
